Бумерангът на Обама или нашата срамежлива журналистика

Валентин Грандев

Името на Джеймс Фоули се превръща в знаме на журналистиката. Днес всеки пишещ се отъждествява със смелият мъж с фотоапарат в ръка, независимо дали списва валутни коментари, криминална хроника или копира политически анализи от международния обмен. Говори се за новия, вече не независим и застрашен статут на международния наблюдател. Припомнят се имената на още неколцина загинали през последните 15 години репортери. Пишещите анализират пламенно превъзбудени отговора на Барак Обама, а някои нежно го критикуват с „Не така оптимистично, г-н Президент!“. Смъртта на човека прекарал в плен две години, някак избледня в общия медиен патос от типа „няма да спрем да работим за Вас“, в комбинация с въпросите „дали наистина е същият журналист“, „британец или африканец е екстремистът от видеото“ и т.н.
Не гледам телевизия редовно, особено през летния сезон, така че не съм добре информиран. Последните събития възбудиха интереса ми към случващото се в Ирак и реших да потърся отговорите на съвсем логичните въпроси, които изплуваха проследявайки фактите… Оказа се, че като ли само аз съм ги задал. Никъде в медийното пространство не успях да открия коментар, камо ли задълбочен анализ, който да ми създаде ясна представа за поредността от събития, довели до раждането на ислямския халифат. Всичко което многократно се преповтаряше беше житието на Ал Заркауи и Ал Багдади.
И така скъпи журналисти! Защо никой не задава следните въпроси: как новосъздадена групировка от доброволци завладява за кратко време толкова голяма територия; кой финансира въоръжаването и доставя оръжието на група войнствени фанатици, успешно противопоставящи се на добре обучените и екипирани войски на Сирия и Ирак; защо халифът Багдади избра точно този момент, за да оповести плановете си и да премине в настъпление; защо измежду многото братоубийствени конфликти по света, САЩ се намесиха бързо в този, който се намира върху територия съдържаща 200 милиарда барела петрол.
Твърде срамежливо и неудобно ли Ви се струва, че преди година наричахте същите тях – “борци за демокрация”, макар че независимите източници предаваха смразяващи кадри от Мосул. Пак по същото време подготвяхте общественото мнение за военната помощ, която САЩ и съюзниците пращат на бунтовниците против Башар Асад и дори за директаната им намеса, докато десетки американски войници обявиха в мрежата, че няма да се бият на страната на Ал Кайда. Да, добре работещата американска пропагандна машина не бе в състояние да заглуши истината бликаща от социалните мрежи в глобалния ни свят, докато за списващите у нас, тя се оказа твърде… продиктувана? Сега се опитвате да ни обясняте, че ислямистите в Сирия са някакво ново явление, пръкнало се добре въоръжено и организирано буквално от нищото. Май попаднах на вероятен отговор, от къде е дошло оръжието на халифата. Защо сега? Ами просто защото никой не гледа в тази посока. След провала на сирийската програма за енергиен пробив (не зная колко успешни бяха другите, например този в Либия), стратезите на САЩ направиха завой и заложиха всичко на картата Украйна, с която целят да постигат множество цели: от проправяне на затворения за “Шеврон” път, през отслабване на стратегическия партньор Европа, до наказване на Русия за ветото по отношение на Сирия и за прегрешението да съществува. На юг фанатичните войничета изтървани от поглед и насъсквани от поредния властолюбец, яхват вълната убедени, че погледът на света се е съсредоточил върху друга игрална дъска. Твърде наивно са помислили, че САЩ с лека ръка ще им оставят Ирак, въпреки огромните средства за двете войни и „умиротворяването“ на страната след тях.
Защо журналистите не питат? Помнят ли американците колко техни хеликоптери паднаха над Афганистан, а и в съседни държави, покосени от ракети “Стингър”? Помнят ли как тези ракети са попаднали по тези земи? Днес не изпитват ли дежа вю? Няма ли поне един стратегически анализатор, който да е учил история – далечна или близка? Колко пъти Рим, Константинопол, Лондон, а сега и Вашингтон са въоръжавали със задачи диви племена и хора, които после са се обръщали срещу тях и срещу целия свят? Няма ли поне един военен съветник, който макар и необразован, помни процесите от последните 20 години?
Има толкова много незададени въпроси, с които никой у нас не се наема. Затова форумите избуяват. Незадоволеният читател и зрител сам навлиза в територията на журналистиката, виждайки колко незадълбочено, без особен труд се опитват да му пробутат една очевидно илюзорна представа за добрите и лошите в днешния свят. Скъпи пишещи, преди да градите самочувствие обявявайки се за колеги на Фоули, на 70 почти безименни журналисти убити в Сирия през миналата година, на няколкото „непопулярни“ руски жертви в Украйна, проявете малко доблест и обявете своя гражданска позиция. Такава, че да не ви свива коремът, как някой може да прозре чия кауза защитавате. Такава, че да спечелите уважението на обществото, а не 30 сребърника. Ние, всички четящи, все още се надяваме.

Малко красота от Елин Пелин

„Животът си течеше такъв, какъвто е бил винаги. И лошите, и добрите живееха така, както можеха, и не така, както искаха. Всеки търсеше щастие и всеки го разбираше по своему. Злото и доброто се преливаха и месеха в една приятна измама, която поддържаше живота и крепеше надеждите“.

„Живеем така, както са живяли хората от веки веков. Трудим се, развъждаме челяд и се грижим за нея. Не можем да бъдем много добри, защото бог е направил човека така, че да обича себе си повече от другите. Не можем да бъдем и много зли, защото се боим едни от други. Живеем като червеите в дървото, всеки гризе и си прави път според силите си. Ако го нямаше злото, никой нямаше да знае що е добро“.

„Пророк“

elinpelin

Когато бъдещето не познаваше никакви граници…

Светът посреща XX век така:

„Издавахме радостни викове във Виена, когато Блерио прелиташе над Ламанша (първият полет над пролива – бел.ред.), сякаш самите ние бяхме извършили неговия героизъм. Гордостта ни от триумфалния успех на нашата техника, на науката ни, духът на европейската общност, европейското национално съзнание бяха започнали да придобиват кръв и плът. Колко ненужни, казвахме си ние, са границите, щом всеки самолет може с такава лекота да прелети над тях, колко провинциални и изкуствени са митниците, охраната и граничните патрули, колко несъвместими са те с духа на днешното време, което явно се стреми към обединяване и побратимяване на света!“

Ст. Цвайг

Епохата е тържество на оптимизма. Празник на надеждата, на бъдещето, което „не познава никакви граници“:

„Дошло бе време, когато миналото бе изгубило своето очарование и свежест. Трябваше да извървиш доста път, додето попаднеш на човек, при това много стар, който още би искал да върне златното минало. Хората бяха врязани в настоящето и се чувстваха в него удобно, нищо че то беше трудно и неплодоносно, но затуй пък се намираше на прага пред едно фантастично бъдеще. () Други пък пророкуваха — и от челата им струеше светлина, че един ден през цялата долина ще минават канавки, които ще разнасят водата навсякъде — знае ли се, може и да го доживеем, или пък ще се пробият дълбоки кладенци, от които водата ще се изпомпва с парни машини от земните недра. Представяте ли си? Помислете само при това изобилие от вода какво може да роди тая земя! Направо цветуща градина!

Друг един, само че той не беше с всичкия си, казваше, че някой ден ще изнамерят начин, било чрез замразяване, било другояче, ей тази тук праскова да се пренесе цяла-целеничка чак до Филаделфия.

В градовете говореха за канализация и за вътрешни клозети, а някои вече си имаха; за осветление с волтова дъга по уличните ъгли (в Салинас бяха вече поставили), за телефони. Бъдещето не познаваше никакви граници, никакви пречки. Щеше да стане така, че да няма човек къде да събира толкова щастие.“

Дж. Стайнбек

14 години по-късно започва Първата световна война – над 15 млн. убити, стотици милиони осакатени тела и души.

„Бе паднал ничком и лежеше като заспал на земята. Когато го обърнаха по гръб, видяха, че не ще да се е мъчил много — лицето му имаше такова спокойно изражение, сякаш бе почти доволен, че е станало така.“

Ерих Мария Ремарк

Тази година се навършват 100 години от Първата световна война.

 

01