Лудия

Горан Атанасов

И тази сутрин Лудия излезе на оживеното кръстовище, навлечен както обикновено със зелената светлоотразителна жилетка, под която беше навил нескопосано ръкавите на захабена войнишка риза с лейтенантски пагони. Беше нахлузил избелели камуфлажни панталони и прокъсани кубинки. В дясната си ръка държеше стоп палка, а на главата му се бе килнало като харизано червено войнишко кепе. Той застана в средата на пътя и започна с комични жестове да имитира регулировчик. Такава му е работата всеки ден от изгрев до залез и зиме, и лете.

Лятото ситуацията обаче е драматична. Пътят води към едни от най-предпочитаните ни морски курорти. Хората са изнервени от дългото каране, от жегата. Нетърпеливи са да зърнат морето, да слязат от колата и да изпият по питие в хотела преди залез и последното нещо, с което им се занимава, е да заобикалят в напрегнатия трафик някакъв ненормалник. Повечето надуват клаксоните, други смъкват стъклото с неприлични жестове, придружени от лавина с мръсни думи по адрес на майка му, а трети с погнуса го подминават. На Лудия обаче не му пука. Продължава да се смее хлапашки и да дава предимство ту на едните, ту на другите. Една сутрин го видях да се хвърля саможертвено пред бръмчащата като рояк настървени стършели автомобилна колона. Чуха се спирачки, колите заспираха с виещи клаксони. Увлечен от еуфорията и аз се разсвирках, когато видях през шосето да преминава майка с деца, съжалих за реакцията си.

През студените месеци, когато няма много движение, Лудия стои като истукан край пътя и чинно козирува на преминаващите автомобили. Поредният невменяем, за когото няма място в лудницата – така си мислех, когато го видях за първи път преди пет години в една бръснеща февруарска утрин да отдава мълчаливо почест край побелелия от снощния сняг тротоар.

Точно до голямото кръстовище се намира малък фамилен автосервиз, където работят баща и син. Сменят масла, лепят гуми, изправят джанти. Една вечер на път за вкъщи видях Лудия да седи при тях и разпалено да жестикулира. После дълго не минавах по този път заради трафика. Така лятото си отиде, а с него и напрегнатото движение. Започнаха дъждовете – Лудия си беше на мястото. Стоеше край пътя и козируваше. После заваля сняг – той отново висеше на поста си като дневален. И така дните се изнизваха, сезоните се сменяха, а Лудия все така си киснеше край пътя, опърпан и слаб, дълъг като върлина, с лице бяло като платно, от което не слизаше глупашката усмивка.

Една зимна вечер, малко преди да се мръкне, спуках гума около кръстовището на Лудия. Сетих се за малкото семейно сервизче и отидох да я оправят. Докато човекът работеше, го попитах каква е историята на Лудия.

– Не му е лесно, горкият. Синът му беше военен. Казват, че някаква кола го помела докато се опитвал да догони малко дете, което се отскубнало от ръцете на майка си и затичало към другия край на оживен булевард.

– Какво станало с детето?

– Успял да го избута от другата страна невредимо.