Размисли за „Аспарухово” без поука

Диян Божидаров, текстът е публикуван в сп. “Тема”

 

Някъде в XVII век хората разбрали, че на небето няма бог. Има звезди и галактики, а материята се състои от атоми. Следователно, казал си човекът, няма нужда да се кланям на всевишни сили, на непонятни образи. Ще овладея науката, ще опозная света, ще подчиня природата, за да ми служи. Вместо вяра- наука. Вместо молитва – разум. Аз мога, казал си човекът.

Днес след бедствието във Варна мой възрастен приятел каза: „Знаеш ли, едно време ловяхме патици край каналите. Криеха се в камъша (тръстика – бел. авт.), търсихме камъш, за да ги хванем. Но няма камъш, няма нищо – всичко бе почиствано. А сега, гледай какви гори има сред канали и дерета, как са обрасли”. Той е сигурен, че вината за трагедията в „Аспарухово” е човешка. Неговото убеждение е пряко свързано с горната вяра, че човек е всесилен, че човек може. Цялата организация на обществения живот след XVII век е подчинена на аксиомата, че човек е в състояние да овладява и променя действителността край него – все за хубаво. И когато настане потоп, той

 

обвинява себе си или други човеци,

 

че е можел да го предотврати, спре. Търси човешка грешка, пита се къде е сбъркал, защото е сигурен, че той, човекът, няма как да не е можел да избегне трагедията.

Казвам всичко това, защото днес всички, освен институциите, са сигурни, че първата и най-важна причина за наводнението в „Аспарухово” е човешка грешка – непочистено дере, незаконно строителство, друго. Но с риск да ме обвините в лакейство спрямо властта ще кажа, че първата причина е дъждът. Във Варна валя продължително, в черния четвъртък се изсипа порой, от Джанавара, гориста местност над квартала, тръгна вода. Вероятно не може да си представите откъде ще дойде такава вълна, това все пак е едно невисоко тепе. И на мен ми е трудно да си го представя, но се разходих из Добруджа – огромни количества са се задържали в житните поля, не се изпаряват, не попиват. Тази вода стои и при наклон тръгва.

Правят се аналогии с трагедията в Бисер. Но тогава се скъса язовирна стена, имаше техническа грешка. Самият бент е човешко изобретение, трябвало е да бъде поддържан. В „Аспарухово” има много грешки, но най-важната причина за ужаса е времето. На Джанавара се сече. Но, моля ви, не съм сигурен, че без сеч щеше да бъде избегнато наводнението.

 

Сетете се за Германия –

 

несравнимо по-уредена държава, с превенция, контрол, адекватно спасяване, но тръгне ли водата, жертвите са десетки. Просто има неща, пред които човек е безсилен.

Това, разбира се, не значи, че ние като общество или аз като журналист трябва примирено да свеждаме глава пред безнадеждността. Напротив – следва да забелязваме лошите действия, бездействия, да сме будни и критични. С горните редове просто исках да кажа, че трябва да бъдем по-смирени, да гледаме с боязън и почитание на природата. Мисля, че тези страх и уважение ще ни помогнат да живеем в по-голяма хармония с нея, ще предотвратяват други беди.

 

И така, започвам с неразбориите,

 

с „критичните точки” във веригата власт-общество. Най-напред не ми е ясно как вече седмица след наводнението нито община Варна, нито армията, нито която и да е институция изследваха Джанавара.

От актуалната официална версия знаем, че там се е събрал водосбор. Няма язовири, река, има два малки водоема на ВиК, били изправни. Най-вероятно наистина е водосбор. Допуска се, че са се образували естествени езера от дъжда, може влагата да е предизвикала свлачище, което пък поражда вълна. Но как още нито една институция

 

не е пратила екипи

 

да провери? Това не са Хималаите, Джанавара почва от последните улици на „Аспарухово”. Нямат ли военните хеликоптер? Ами ако има още вода, още езера, ако пак може да тръгне вода? Важно е да се знае.

Второ, категорично трябва да бъде казано, че при подобни бедствия телефон 112 не върши работа. Десетки хора се оплакаха, че звъняли без резултат. Не са се свързали – не знам дали защото централата е блокирала, или проста е изключила gsm-връзката при пороя и гръмотевиците. Но гражданите на България трябва да знаят, че телефон 112 невинаги означава надежда. Тази работа с единния номер е нож с две остриета – от една страна добре, защото предполага координация, от друга не е, тъй като насочва сигналите към една една единствена институция и ако няма връзка….

Сутринта след потопа жител на „Аспарухово” се оплака, че бликнала тръба, нямало кой да я запуши, районният водомайстор бил в отпуск. Вечерта със сигурност той е бил налице. Но знаете ли защо излезе ли един водомайстор в отпуск, няма кой да го смени? Ами защото от 25 години ние правим едно – съкращаваме държавни и общински звена, щатове, искаме още съкращения, струват ни се недостатъчно. Посетих добричкото село Батово – смляно от вълна. Три дни не се отзовавала цистерна, багер, кран. Не защото началникът им не иска, а просто защото няма екипи – всичките налични ринели канал в Добрич, Албена и Варна. Няма щат – това е.

Така и не разбрах защо не бе отворен Държавния резерв в помощ на бедстващи и доброволци – за лопати, кофи, ръкавици, почистващи препарати. В първия ден имаше остра нужда от тях, после дарители ги доставиха. Даряването, доброволчеството – изписа се доста за тях. Само ще кажа, че

 

доброволците ме развълнуваха

 

и не мога да опиша вълнението. Не разбрах какво всъщност стана. Видях ги – стотици, млади, спонтанни, от цялата страна, нещадящи труд, лични финанси, дисциплинирано изпълняващи указанията на БЧК… Гледаш момиче със силикон, татуирано, къса пола, фаца последна мода – хванала лопата с убеждението, че трябва да го направи. Какво е това? Не знам.

Мога да ви разкажа за още „критични точки”. В първите часове на разчистването нито органите на реда, нито доброволците, нито журналистите сложиха маски върху лице. Аз сложих, смяха ми се. След два дни всички сложиха. Учим се. РЗИ-Варна пък още не е съобщила дали водата в града е годна за пиене. И те се учат.

Ще завърша с ромското строителство. Известно е – дерето на смъртта е заселено с роми, жертвите са от „махалата”. Затлачено е . Колко точно обаче ми е трудно да изчисля – в предишните дни също имаше валежи, водата се оттече. Трудно ми е да преценя и доколко постройките, законни или не, са увеличили вълната. Някои незаконни постройки са сухи, други – мокри. Ще добавя накрая, че
ромското заселване в дерето
почва в средата на комунизма. Къщите били малко. Увеличават се през демокрацията. Знаете ли защо се увеличават? Не само защото управниците са си затворили очите, пускайки ги в дерето. Ами защото някъде тогава, през 80-90-те , всички поданици на държавата България почнахме да ставаме граждани. Излязохме от селата. Къде да се заселят циганите? Ако отворите дебелите книги ще видите, че винаги ромите живеят някъде в страни, далеч от другите.

Сложни теми. Не знам каква е поуката. Знам, че трябва да бъдем смирени и умни.

–

Авторът е журналист във в. „Сега“

 

ЮРЯЯЯ!

Чудомир

То беше някога. Где такива хора и такива произшествия сега!

Нямаше партии тогава, нямаше партизани, нямаше закони за задължително гласуване – кой за когото си искаше, за него си спускаше бюлетина. Комуто пък не дохождаше и на ум даже за избори, като на дяда Рача Чобана, стоеше си горе в планината при козите, свирукаше си с тънка свирка кокаляна, дялкаше си с тънко ножче шарени хурки, живееше си на свобода и чист въздух н никой не го диреше, никой го не търсеше.

С години не слизаше в село. Забравил беше и сряда, и петък, и празници и ако му донесяха горе шарено яйце, да речем, ще се сети, че е Великден, ако му донесяха варено жито, ще познае, че е задушница.

Нито беше учен, нито от писмо разбираше, но от стара майка дете беше козарят и рядко от устата си отърваше приказка, ама речеше ли я, ръб ще улови и на място ще тропне като четвъртит камък на нов зид.

Седят си някоя вечер например в колибата край огъня със сестриника си Тодора и той се мъчи да шари с кенета и тройни обръчи кокал от ребро за новата си чанта. Гледа го дядо Рачо изпод рунтави вежди, криви устни и му дума:

– Не става вечер това нещо, момчеее! Тънка работа е то! Остави го за утре и лягай да спиш, защото денят се смее на нощната работа. Ами! Смее се! Тъй да знайш!

Други път пък, както си пуши през някой ясен божи ден, изведнъж лулата му ще почне да цвърчи. Ще я извади от устата си старецът, ще я изтръска, ще почне да я чисти с клечка и ще подвикне пак на Тодора:

– Тошко! Тошко бе! Я мини изотзад през дренака, качи се горе на рътлината и извикай на козите да се насочат надолу, към кошарите. Хем да си пасат хайванчетата, хем да слизат полека-лека надолу, че времето ще се развали скоро.

Тодор го загледа, загледа учудено, почеше се и някак недоверчиво попита:

– Че отде познаваш бе, вуйчо? Кой ти каза ?

А дядо Рачо се подсмихне под мустак и дума:

– Познавам. Лулата ми рече. Не я гледай, че не струва грош. Много знае тя, много е патила.

И като я мушне в големия силях, ще дигне пръст и ще добави:

– Запомни и забележи: цвърти ли ти лулата, мокри ли ти се солта в захлупа, стискат ли ти много цървулите, хапят ли люто мухите, играят ли гаргите, бухат ли нощем бухалите в ниските места, лягат ли си вечер кокошките по-рано от други път, пеят ли лъжовни петли, къпят ли се врабците, сърбят ли те ушите и почне ли да ти се дреме, ей тъй, без нищо, да знаеш, че времето ще се развали.

Тодор пули очи и го гледа още по-учудено, кимне след това с глава, надигне се и без да каже нещо, поеме нагоре из дренака.

Такъв беше дядо Рачо Чобанът. Тъй си живееше като горско пиле из усойните и по чукарите на Самодивец и мъдри думи думаше, ама от политика, от закони, от избори не отбираше нищичко.

Не щеш ли, един ден му пратиха хабер по Тодора, че трябва да слезе в селото да гласува. Такъв закон излязъл, такава наредба наредили – щом има избори, всеки,мъж трябва да гласува. Инак – глоба голяма!

Мъркал старият козар, пухтял, сърдил се, па като разбрал, че и три кози няма да му стигнат да плати глобата, ако не иде, стегнал се и поел за село с ямурлука, с гегата на рамо, със силяхлъците на пояс и двете кози кожи на бедрата.

Като стигнал в село, не се отбил и в къщи даже, а, направо отишъл в общината да си свърши работата, че тогава. Оттам го препратили в училището, където ставал изборът.

Влязъл дядо Рачо плахо-плахо, свалил гегата от рамо и като всеки глух човек извикал силно:

– Помози ви бог, момчетааа!

– Дал ти бог добро, дядо Рачо! Добре дошъл, добре дошъл! – обадили му се двама-трима.

– Викали сте ме нещо, ми каза наш Тодор отзарана. Глоба имало, кай, ако не дойда, и аз, ща не ща, пристигнах, ама за какво ме викате, и аз не зная!

– Ний не те викаме, а законъъът, законът те вика – му рекъл председателят на бюрото.

А старецът, нали не чува, стои си прав на едно място, гледа на шарено и не знае где да си дене ръцете.

– Да гласуваш те викаме, да гласуваааш!…. Гласа си да дадеш, та кмет и съветници да изберем!

– Кое кайеш? За глас ли нещо спомена?

Председателят се доближил до него, навел се над ухото му и за да го разбере по-добре, извикал му още по-високо:

– Дядо Рачооо – рекъл, – ще влезеш ей тука, в тъмната стаичка, и ще си пуснеш гласааа. Гласа си ще пуснеш! Разбра ли?

– Хоо… – кимнал с глава старецът. – Това ли е било цялата работа! За това ли ме карате половин ден път да бия? Гледай ти закони! Гледай ти наредби и хорски измислици! Гласа, а? Че да го пусна – рекъл, – що да го не пусна, нали ще отърва глобата?

И като се намъкнал в тъмния ъгъл, окашлял се, опънал шия и изревал, колкото сила има, три пъти, та пръснал бюлетините като перушина из стаята:

– Юряаа!… Юряааа!… Юряаааа!-…

Пуснал си цял-целеничък гласа човекът, изгледал ги самодоволно, метнал гегата на рамо и поел накъм вратата…

То беше някога. Где сега такива гласовити хора по нас?