Диян Божидаров, текст публикуван в „Жената днес“
Вие вероятно сте жена между 30 и 40, а детето (децата) са в онази възраст, в която не може да бъде оставено без надзор. Работите. По 8 часа. Работи и бабата, или пък е на село. Е, трябва да знаете, че и детето си има работно място – детска градина, ясла или училище със занималня. Ангажирано е точно толкова, колкото вас.
Вие вероятно се оплаквате от непрекъснати проблеми на работа – колежката казала едно, колегата – друго, шефът е гад, трябва да се изпълняват задачи, да се постигат цели. Това ви изсмуква, вечер сте труп. Е, и с децата е същото – по крехките им нервички 8 часа маршруват сложни взаимоотношения с другарчета, учителки, възпитателки и армия от задължения и ограничения, присъщи на „обществото”.
Вие казвате, че при децата е различно. Те са малки, те играят, в градината поспиват, в занималнята пеят и рисуват. Е, и при вас е така – имате си обедна почивка, шегувате се с колеги, разнообразявате работния ден с кафенце или биричка.
Защо си мислите, че на децата е по-леко?
Вие сте 8 часа в обувки и с едни и същи дрехи. И при тях е така.
Ако се размислите сериозно, вероятно ще установите, че на децата няма как да им е по-леко. Но вие не сте виновна, нямате избор – нужни са доходи, заплатата на таткото не стига. Жената трябва да работи. Човек винаги вярва в доброто. И тъй след като задължително следва да работите, започвате да вярвате, че 8 часовото стоене на децата в градината или училището им помага, или поне не е толкова вредно. Бъркате – вредно е, но безизходността ви принуждава да мислите, че не е.
Проблемът обаче е изключително по-дълбок и не опира само до доходи. По-заможните семейства могат да си позволят бавачка. Майката отново работи, често го прави в името на кариерата. Прекрасно – нека се развива, нейният успех един ден може да е от полза за децата. Бавачката замества градината и училището. Но мислите ли, че компенсира майката? Ето това е големият проблем, който засяга бедни и богати – липсващата майка.
Времената днес в България са сложни. Родителите работят, на бабите им вдигат пенсионната възраст, не смогват, трудят се и по време на пенсия. Физически им е непосилно да помагат на майката. Обективната нужда изисква някой извън фамилията да се грижи за образованието и възпитанието на децата, а и за сигурността им по улиците и в дома. Но не винете днешното време. През социализма нямаше наркодилъри, крадци, пресичаше се спокойно (автомобилите бяха малко), децата растяха свободни и по-малко натоварени.
Но нима майките бяха с тях?
И тогава работеха. Връщаха се вечер, следваха минимум час домакински грижи, вниманието към детето бе 4 часа, преди да заспи.
Огледайте се по белия свят. Накъдето и да се обърнете, ще видите същото – работещи майки цял ден и повече, работещи баби, други, които са далеч от младите; семейства трескаво търсещи бавачки, власти, които строят детски градини и занимални. Светът се чуди как лесно и ефективно да замени майката.
Може би вече си мислите като мен, че има проблем. Почвате да търсите виновни. Не, няма. Просто такъв е животът. Не от днес. В последните няколко века общественото развитие върви рамо до рамо с еманципацията на жената – тя поема задължения, отговорности, изравнява принос с този на мъжа, прави кариера, превзема политически и обществени хоризонти, излиза от дома. Понякога е принудена, друг път го иска. Но всичко си има цена и следствие. Следствието е, че все по-малко може да бъде майка. Цената е ясна.
Аз съм мъж и вероятно ще ме обвините, че съм сексист. Че пращам жената край печката. Не е вярно. Нищо не препоръчвам, никога не коря. Просто отчитам обективния факт, че
майката е все по-малко край детето,
без да я смятам за палач или жертва. Тя постепенно излиза от дома и това е част от дълбоки промени в икономиката, технологиите и личностните взаимоотношения..
Нека за България проследим този процес с помощта на големия социолог Иван Хаджийски. Ето какво казва за „старият българин”, живял до и през XIX век: „Селянчето се раждаше на тъмно, в мазето (…) и ако се отървеше от разни баяния, магии и заклинания, оставаше на грижите на майка си, дядо си, баба си и котетата”. По-същото време или малко по-късно, жената, еснасфската, e „майка светица, предадена изцяло на семейството, съпруг и деца”. Тя: „осъмваше над нощвите, докато хлябът втаса, приготвяше закуската (…); слагаше манджата на огъня, влизаше в стана и през работата наглеждаше яденето (…); наред с мъжа си, не подгъваше крак; от тежката работа тя почиваше, вършейки леката работа”. Виждате ли как целия труд на жената, по-изтощителен от днешния, е изцяло в дома? Работи много повече от 8 часа, но за миг не изпуска детето. Ако „търчи за вода” или „посреща козите”, малчуганът на мига е подхванат от бабата и дядото (бащата резонно го няма, ролята му от праисторечски времена е да бори външния свят).
От учебниците знаем какво се случва после: индустрията заменя земеделието и занаятчийството, жената влиза в мръсната фабрика; в следващите десетилетия е с престилка в социалистическия завод или зад бюро в учреждение; днес е навсякъде, не и в дома;
млади и стари не живеят заедно,
дори котетата ги няма да гледат детето; поето е от учителки, възпитателки и бавачки. Като изключим бавачката, която е най-рядко използвания „надзирател”, това означава детето също да е отчуждено от дома.
Смея да твърдя, че в цялата история на човечеството днес майката е най-физически отчуждeна от дете, дом, съответно и то от двете. От една страна този факт е изключително очевиден, след като при работещи родители и все още несамостоятелно дете семейния дом през деня е пуст. Очевиден е, но всеки ден с недоумение се питаме „какви деца растат” – отде е тая агресия, невъзпитаност, нервност, липса на взаимност, вредни увлечения, безпризорност. Сравняваме с „преди”, хващаме се за главата, почваме тежки анализи, виним училище, държава, телевизия … Защо се чудим, драги хора, не е ли очевадно? След като майката, която ражда детето с отредената от природата роля да го обгрижва, възпитава и контролира, прекарва физически малко време с него, след като баби и дядовци не я заместват, след като за семейна любов, внимание и грижа остават 4 часа на ден, какви деца искаме да растат?
А сега малко да се посмеем. Всеки ден някой се оплаква, че учителят се отнася лошо към детето, че министрите сглупили с поредната образователна реформа, общините не строят детски градини. Изискванията ни към тези несемейни институти растат. С този ропот признаваме (без да го разбираме), че грижата за децата е все по-малко семейна, те растат под чужди влияния. Но ние не се стремим да засилим майчината и семейната роля, ние имаме претенции към влиянията. Не е ли смешно?
Или ви стана тъжно –
вместо да събираме майката и детето в родния дом, ние търсим алтернативни майки и много ни е яд щом не успеем; дирим друг дом на детето и беснеем, когато кварталното училище или градината се окажат неподходящи.
Апропо – в българския език има едно много интересно словосъчетание – „детски дом”. Еквивалентните му в чуждата реч са сходни. Егати! Можеше ли някой в досегашната история на човечеството да помисли, че детето може да има различен дом от родния?
В края на всеки текст, в който авторът наволя е изложил дискусионни мисли, читателят пита: „Ало, писателчето, след като толкова много знаеш, какво предлагаш?”. Авторът сега чистосърдечно признава, че не знае. Без ирония смятам, че жените в панталони са голямо достижение на цивилизацията. Не знам кога, но по едно време от развитието си хората помислили, че достиженията нямат цена. Имат.
Стари думи 