Яна Борисова
„Мама ще сипва, ще присипва, хляб ще реже… Похапне ли малко и дигне пръст, тя си знае: ще рипне, ще вземе малката зелена пахарка, ще я оплакне и тичешком ще му я поднесе, а той ще обърше мустаци, ще я дигне и ще си я изцуцурка до дъно…
Рядко някога, като й додее от сядане и ставане, ще се сопне:
— И-и-и! Да ти се не види и виното, и намярата! Че кажи да ти наточа една кофа или напълня голямата бъклица, да пиеш и се напиеш, та да не ставам час по час.
— Не може! — ще промърмори той през нос. — Тъй се пие вино. Прясно трябва да е, искри да пуща. То не е боза.”
„Искри да пуща…“ Извадени от контекста, думите пак събуждат духа на онова старо време, но не остаряло. Време на старите думи, на вечните истини и неугасващите традиции. На селото на баба и на дядо. Заселено с човеци повече преди и все по-пустеещо днес. При историите, които разказва българското село, винаги съм се питала какво ни пречи да ги покажем като културен феномен. С цялото богатство, скрито в символиката на шевици, носии, обредни практики. С цялото богаство, скрито в легендите за закопани в земята съкровища. Какво ни пречи да спечелим новите туристи с истинска празничност. Тази, която извира от душата. С цялото ни гостоприемство и самобитност.
Колко пъти сте открили оферта за ваканция, която да съвпадне с карнавална Венеция? А колко пъти сте намерили покана да бъдете гост на кукерски маскарадни игри? За да усетите какъв огън гори там.
Многократно в живота си досега пропусках възможността да бъде зрител на кукерски фестивал. Битовизми, работен график най-често бяха причина да не стигна до Перник. Там имах желание да отида първо. Както казват старите хора, едно събитие в живота ни се случва точно тогава, когато сме готови. Последната година, в която ми се случи да имам свободното време, за което понякога мечтаех, се оказа и подходящата за маскарадното пътуване. Да видя и аз отблизо как чауши, бабугери, дервиши, старци, сурати или джамалари прогонват злото. След „Кукерландия“-та в Ямбол силно вярвам, че годината ще ми предложи благоденствие.
Не е нужно да имаш маска, за да „пуща искри“ сърцето. Същите искри като виното в „Под шарената черга“. След това пътуване, ще опитам да бъда винаги в кръга на тази обредна практика за посрещане на пролетното тайнство – на Песпонеделник в Широка лъка, на Васильовден в Разлог или на „Сурва“ в Перник, между Месни Заговезни и Сирница – в Стара Загора или в Ямбол. Там, където хиляди хлопки земята разтрисат.
Аз научих за фестивала в Ямбол, който иначе има 15-годишна традиция, във връзка с покана за инфотур, чиято цел е да популяризира туристическата дестинация Тунджа – Ямбол – Стралджа – Болярово. Четирите общини си партнират в проекта „Тонзос – магията на Тунджа“, финансиран по ОП „Регионално развитие“. Няколко етнографски сбирки, които показват бита на местното население, са подредени по линия на този „културен коридор“. Преди да разкажа за старата Акбунарската къща в село Генерал Инзово, оставам в Ямбол.
Ямбол е член на Федерацията на европейските карнавални градове. И освен да срещнете кукери по това време на годината, там може да видите втората по големина в България джамия, строена през 1373 г. Същата е изпълнявала функциите на християнска църква в първите години след Освобождението. Днес Ески джамия е обявена за национален паметник на културата и е напълно реставрирана. Точно срещу нея е Безистенът – закрит пазар, който в момента се реставрира по проект за подобряване и популяризииране на водещи туристически обекти в Ямбол. След изпълнение на дейностите някогашният закрит пазар ще бъде дом на различни занаяти и ще се превърне в сцена за концертна дейност.
За „Кукерландия“… Не може да се опише. Трябва да се види, но най-вече трябва да се усети. Не знам какво се случва в кукерската душа, но моята се изпълни със свобода и сила само при звъна на хилядите чанове и хлопки. Не знам как се носи колан с общо тегло на хлопките понякога над 10 килограма, но усетих как по време на кукерско хоро и тропаницата всичко се тресе. Магия. Огън. Гориш. Палиш се. Свободно ти е. Много. Неописуемо е. Имаме големи богатства, а смятаме другите за по-богати и равнявайки се с тях, мислим себе си често за малки.
На „Кукерландия“ видях и стари, и млади, и съвсем малки. С биберон в уста, но вече с кози елек. И някак се възрадвах. Не за пролетта. А за живота ни. Нашият. Общият. Български. „Това е голяма краста“, казва ми Стоян от с. Зимница, Ямболско. Срещнах много искрени хора, на които сърцето им гореше, а очите – искряха.
Димитър Мисирков вече 20 години е кукер. Ръководител е на групата от с. Малорад, община Тунджа. След близо 20-годишно прекъсване на традицията, вече трета година Малорадските кукери се събират и гонят зли сили с огледала в маските. Започват само седем души, бързо стават 14, а днес са 36. Търсят ги и деца, намерили ентусиазъм в завръщането на изконните традиции. Не смятат, че са първобитни, а че имат бъдеще. Щастливи са, че има кой да ги запали. „Сами изработваме маските. Едната струва близо 300 лева – за кожи, огледала и не само. Две от нашите маски, признати за уникални, се съхраняват в читалището над 40 години преди да ги сложим отново на един фестивал през 2011-та. Помагат ни и спонсори, и община“, разказва Димитър. Като млада група за първи път участват на маскараден фестивал в Румъния, откъдето се връщат преди дни. Миналата година вземат сребърния медал на „Сурва“ – Перник. „В селата Кабиле и Могила маските на кукерите наподобяват животни. Нашите са страшни като дявола, имат рога и забрадка, освен задължителните огледалца“, казва още чичо Димитър. Не знам колко са страшни за злите сили, но за мен са изключително красиви. С цялата символика, която носят. И белите стегнати с върви навуща няма как да не ти оставят спомен.
Живко e почти на 30 и носи маска по време на кукерските игри от петгодишен. Не може без звъна на хлопките. Обича тази традиция, предадена му от баща и от дядо. Преди четири години той пък я предава на своя баджанак, с когото споделят и друга „краста“ – риболова. И двамата говорят в един глас, когато споделят емоцията от участието в „Сурва“ или „Кукерландия“. „Вълшебно е, не е просто приказка, магия е. Много силна. И когато повярваш в нея, годината ти е много добра“. Признавам, убедителни са. Посъветваха ме да опитам и въпреки че кукерството е мъжка обредна практика, не се инатих. Избраха ми хубава маска. Но тя не отиваше на градското ми палто.
Кака Стeфка, както кукерите от с. Търничени, община Павел баня наричат ръководителя на групата, е оптимист. „Имаме много момчета, живеещи в града, но дойдат ли тези празници, те идват на село. Събираме се в началото на декември. Всяка къща с кукер се превръща в читалище. Обсъждаме маските. Всеки прави своя костюм. Момичетата в семейството помагат. И аз помагах и изработвах маски заедно с татко си, а от пет години правя и тази на мъжа си“, споделя Стефка Михалева – не само ръководил на търничевската група, но и секретар на читалището в селото, открито през 1903 г. „В танците в Ямбол бяха ползвани костюми, съхранявани вече 3 века. Трудно се поддържат. Понякога припекът на слънце и нафталинът не вършат работа“. На „Кукерландия“ кукерите на кака Стефка показаха обичая „Дудуна“. На площада първи излязоха „циганите“, ама не защото са по-смели, а защото булка имат да откраднат. Не успяват. Пазят я старци и дервиши. И след тях дойде пролетта. „Вай, вай, Дудуна, влачи куче кратуна“ им носи Златната маска от Перник през 2013 г.
Мъже с маски ни посрещат и в старата Акбунарска къща в с. Генерал Инзово, на 22 км югозападно от Ямбол. Селището е включено в туристически маршрут, а домакините на къщата, заедно с фолклорната група, възстановяват пред гостите обичая „камила“. Възникването му, както твърдят, е свързано с това, че в миналото всички стоки от първа необходимост се доставяли от камилски кервани по цялата Югоизточна България.
В село Генерал Инзово обичаят „камила“ съществува от столетия и се празнува на Васильовден. Главно действащо лице е деведжията – камиларят, който води разговора със стопанина на къщата. Вечерта преди Васильовден цялата група обикаля всички къщи в селото с наричания за здрава и плодородна година. Самата камила е направена от дървена рамка, покрита с козя кожа. Окичена е с 6-7 звънеца, конска опашка, а отпред на прът е поставена главата, покрита с овча кожа. Ако пътят ви минава близо до Генерал Инзово, отбийте се.
Нареченото на името на руския генерал Иван Инзов, заради големите му заслуги към българските преселници в Бесарабия, до 1938 г. селото носи името Ак бунар (в превод от турски: бял кладенец, бял извор). Възниква през XVII век около турски чифлик в плодородна покрайнина, обрасла с плодородни гори, в непосредствена близост до изчезнало средновековно селище в местностите Хаджи Бунар и Каргълък. Това разказа Янка Лилова, секретар на читалището в Генерал Инзово. Селото било разделено на три махали, една от които – бежанска на заселници от Беломорска Тракия. След Илинденско-Преображенското въстание над 200 семейства потърсили подслон и били приети в къщите на местните хора. Едва през 1931 г., със сключен заем, преселниците си построяват къщи. Бежанската къща, наречена на името на проектанта Шарон, има една голяма одая за семейството и пристройка за домашните животни. Невъзможността на местното, но също бедно население, да се възползва от привилегията, дадена със закон на бежанците, създала напрежение между двете махали – местната и бежанската – и породила съществуващото до 60-те години разделяне. Така на празници местните се хващали на едно хоро, а бежанците – на друго. След 1965 г. сватбите обединили не само родове, но и цялото село… Историята е разказана в стари снимки и стари думи, събрани в краеведска изложба в една от стаите на Акбунарската къща. Съседната одая показва бита на тогавашното инзовско семейство: там, където се събирали всички, но където големите се хранели на трикраки столчета, а малките – на подника.
Леля Янка разказва като моята баба – с топъл глас, а в думите й се оглежда далечното минало. И си представяш. Всичко. Още по-лесно е, когато си го чувал като приказка в детските години. Инзовската сватба започвала в четвъртък, когато се шиел байрякът. Задължително съшит от две парчета, така както се събират два рода. За да е силна връзката им. В петък се редели дрехите, в събота се бръснел зетят. В неделя била сватбата, която не минавала без кумово дърво. В понеделник се разбулвала булката. Имала е 40 дни за размисъл. 40 дни, в които да вземе решение дали да остане или да се върне в бащината си къща. Ако реши да остане, на 40-тия ден кръстницата й слагала нова забрадка – червена или зелена, с което обявявала промяната в нейния статус.
Преди да си тръгнем обратно към дома и да се върнем в суетата на града, опитах палачинки на сач и се върнах към моето детство, когато баба ме молеше да опитам от домашното кисело мляко. Нали ги знаете децата. Кажат ли, че мирише, нищо не опитват. Не го кусват за нищо на света. Защо тогава не съм била с акъла си от днес… Като това мляко, до онзи ден не бях опитвала.
На тръгване видях родословното дърво на баба Сребра – пророчица, живяла по тези земи преди 200 години. Според Янка Лилова много от предсказаното от нея вече е сбъднато. Остават две поличби. Едната от тях запомних. Баба Сребра казвала, че ще дойде страшно време: хората ще станат толкова алчни, че водата ще изчезне… И когато човек види проблясък по земята, ще го мисли за капка вода, а то ще се оказва чисто злато, но с него и вода няма да можеш да си купиш…
Стари думи 