Горан Атанасов
„Всички щастливи семейства си приличат. Всяко нещастно семейство е нещастно по своему“
Л. Н. Толстой
Бях за Коледа в малкия град. Винаги съм го обичал. Не съм роден за големи градове, въпреки че продължавам да живея в тях от 17-годишна възраст.
Когато се върнах, един приятел ме попита:
– Е, как ти се е стори малкият град?
Рекох:
– Тъжен.
– Каква е тъгата? – продължи той. – Тъга заради видимата бедност, тъга заради манталитета, или…?
– Финансово не знам как е – отговорих (кого ли се опитвам да заблуждавам?). – Kафетата и магазините са пълни с хора и стоки, Коледа беше все пак. Друга е тъгата…Знаеш какво казва Георги Господинов за невидимите кризи. Прав е, всичко идва от тях…
Тъгата на малкия град е тъга по децата. Онези деца, които идват два пъти годишно, или веднъж, а други не идват с години.
Във входа на блока в оня мой роден град срещнах една съседка. Каза ми, че Геогри, синът ѝ, не се е прибирал от 6 години. Каза ми още, че и тя не е могла през цялото това време да намери начин да отиде при него. Георги живее зад океана. През последните години майка му го виждала само виртуално. Свалила си е негови снимки от мрежата, извадила си ги е по старомодния начин на хартия и грижливо ги е подредила в албум.
„Имаш ли минутка, Гого, да се кача да ти покажа Георги колко е напълнял? Не е тоя, който беше, станал е як и здрав мъж, ако го видиш няма да можеш да го познаеш!” – а гласът ѝ потреперва.
Не съм виждал приятеля си Георги от времето, когато се занимавахме с бойни изкуства. А това беше толкова отдавна. Сякаш се е случило с мен в някой друг живот. Спомените избледняват, губят се детайлите, ежедневието притъпява емоцията, но аз никога няма да забравя как с моя приятел се прибирахме след тренировка. Стояхме пред блока дълго и разговаряхме за онзи различен свят, в който някога си обещавахме да отидем и почувстваме със сетивата си. Не бързахме да се прибираме вкъщи, въпреки мразовитите температури навън. Стояхме и разговаряхме. Ще ми се сега да разказвам, че сме успели, че сме отишли до Япония, че сме тренирали там в течение на години любимия си стил по карате-до, че после отново сме се върнали в любимата България, че сме открили школа за бойни изкуства, че живеем този живот, за който сме мечтали зад ъгъла на блока в студените вечери… За съжаление животът не е приказка. Малко след като завършихме гимназия, пътищата ни се разделиха. Всеки тръгна по своя път. Учихме различни специалности, в различни градове и мисленето ни стана различно. Оттогава не съм виждал приятеля си.
– Разбира се, че имам минутка, даже повече! – отвърнах.
Загледах се в албума. Георги наистина се беше променил. Напълнял е с 20 кг от онези години, но очите му си бяха същите. Очите никога не се променят. Майка му ми каза, че няма да мога да го позная, ако го срещна някъде. Тогава не ѝ го казах, защото нещо ме беше задушило, но сега мога да го напиша. Писането е по-лесно. По-бързо намираш думите, не се притесняваш за това, че очите ти се пълнят със сълзи, че лицето ти се зачервява, че можеш да изтървеш някоя дума или да я изговориш с низходяща интонация. Не! Няма кой да те види.
– Лельо Милке, не само че щях да го позная, но щях да го прегърна, да отидем някъде, да обърнем по няколко бири и да разговаряме дълго. За времето, за това какво ни взе и какво ни даде. За плановете, за мечтите, за реалността. За това къде отидоха и в какво се превърнаха. Може би щяхме да спрем зад ъгъла на блока и да си спомним…
Не ѝ го казах! Все не намирам думите, когато най-много ми трябват, а май и не е нужно. Знам ли…
На снимката Георги беше с прекрасната си дъщеричка, която е вече на 9 год. Това малко ангелче не бе виждало баба си на живо от 6 год. До тях беше съпругата му. Изглеждаха щастливи. Това е добре. Георги работи на две места. А най-интересното е, че гледа и 50 кошера (нещо, което винаги съм искал да се науча да правя, но в големия град, в който живея, не става, пък и България не е Америка.) Георги гледа пчелите си на 50 км от голям град на някаква ливада. Но там няма кражби, няма посегателства върху личната собственост.
Приятелят ми се замисли, но сякаш виждаше тъгата другаде:
– Проблема с емиграцията не го приемам драматично, може би защото не съм почувствал тази болка лично – започна той. – Проблемът на малкия град е, че те опростява в лошия смисъл!
Не! – не можех да се съглася. – Малкият град е искрен с теб. Това, което може да ти даде, го показва. Не е лицемерен като големия, който дава илюзията, често пъти неоснователна, че всичко е красиво. Големият град е лустро, показност, пудра. Но едно може да му се признае – кара те да се заблуждаваш почти реално, че не си сам.
През зимните месеци, признавам си с ръка на сърце, все по-трудно се понасят малките градове. Затворени са, сякаш полумъртви. Хората са на топло вкъщи и точно затова малкият град е така тъжен през зимата. Липсата на хора те кара да се чувстваш тъжен, но именно тъгата е тази, която ни показва, че не сме ампутирали съ-чувствието си. Не сме погубили емпатията в себе си, не сме се превърнали във вълци. Хубаво е, че на такива малки места човек осъзнава, че не може да живее сам, че има нужда от общество, от приятели, от хора.
Държа пред себе си снимката на Влади Грозданов – илюстрация на моите мисли. На нея е моят град и едно от емблематичните места в него… или може би е по-правилно да кажа беше!… Това е „Балкантурист“. Един от култовите ресторанти в Берковица по времето на социализма. Като дете родителите ми често са ни водили тук. Тук беше сватбата на вуйчо ми, тук баща ми е свирил. Тайно съм се надявал и аз да вдигна сватбено тържество в този ресторант. Днес символът на благополучието и безгрижния живот е оглозган скелет, руини в забрава. Човекът от снимката, който отива към нищото, дава мащаб, измерение на тъгата, ако изобщо има параметри, по които тя да се измери. Малкият град е тъжен, тъжни са улиците, сградите и малкото останали хора… Знам, че това е заради зимата. Напролет, когато всичко се раззелени, когато птичките запеят и лястовичките и щъркелите си дойдат у дома, всичко ще изглежда различно… Или поне няма да е толкова очебийно…
Стари думи 