Гост от Запад

Светослав Минков, 1957 г.

Дойде ни гост от западния свят — чистичък, спретнат, блести като найлоново изделие. Спусна се пъргаво по подвижната стълбичка на самолета и стъпи на родната ни земя.

Посрещачите му поднесоха букет и го поздравиха с „добре дошъл“. А той се кланя усмихнат, стиска протегнатите към него ръце и просто не може да говори от вълнение. Трогва го славянската сърдечност, която докосва най-тънките струни на сложната му европейска душа.

Скъпият гост отседна в луксозен хотел — двустайно апартаментче с баня, както се полага на пътник, свикнал с всички житейски удобства.

От тоя ден нататък негова милост бе окръжен с най-топло внимание. И съвсем естествено: мосю Лумпацикус е виден журналист, кореспондент на най-големите европейски вестници. Дошъл човекът да ни види какво правим, как живеем, как се борим за мир и искаме дружба с всички народи.

— Малко познаваме ние на Запад вашата страна — казва гостът и примигва стеснително.

И грабнат от любезните домакини, мосю Лумпацикус започна да обикаля страната и да се запознава с нейните забележителности и постижения.

Нямаме ние замъци и санбернардски кучета, но затова пък имаме други неща, с които можем да се гордеем пред чужденеца. Нашият именит гост пътуваше от сутрин до вечер — показваха му стенописите на Боянската църква, поразходиха го до Рилския манастир, развеждаха го по язовири, заводи и кооперативни стопанства, с една дума, не остана кътче в България, дето не надникна неговото любознателно око.

И навсякъде нашенци се надпреварваха да му угаждат и да го забавляват. Посрещаха го по обичая с хляб и сол, гощаваха го с кебапчета, точеха му баници, пълнеха чашата му с отлежало вино, пееха му народни песни. В едно голямо тракийско село един милиционер доведе престарелия си баща, прочут кавалджия, да посвири на госта, а после същият милиционер се хвана на хорото, което се изви край веселата трапеза.

— Чудесна страна! Прекрасен народ! — възхищаваше се мосю Лумпацикус и записваше в бележника си своите вълнуващи впечатления.

Беше се случила берекетна година и чужденецът видя с очите си златните насипи от житни зърна по нивята, видя грамадите от дини и всякакви плодове, които извират из недрата на нашата благодатна земя. И той си спомни как на Запад продават по магазините отделни праскови и круши, обвити в целофан и вързани с копринена панделка, като някакво непостижимо чудо на природата.

Най-сетне, изморен от впечатления и преживелици, мосю Лумпацикус бе заведен да си почине на плажа край Варна — в един от многобройните нови хотели, които приличат на стъклени дворци. Гмурна се той в топлата черноморска вода и се понесе над вълните, после изскочи на брега и се изтегна на пясъка. Цял месец гостът се къпа в морето и се припича на слънцето.

Когато кожата му стана нежнокафява като швейцарски шоколад, мосю Лумпацикус се завърна в столицата. Бялата му риза изглеждаше още по-бяла на мургавото му тяло, в сините му мечтателни очи светеше задоволство.

— Никаква Ривиера не може да се сравнява с вашето черноморско крайбрежие — казваше той пред ония, които го питаха как е прекарал на плажа.

И освежен и ободрен, знатният гост извади отново бележника си и тръгна на лов за интервюта. Срещна се с мнозина държавни мъже и поразчопли пред тях парливите въпроси на епохата. Като грижлива пчелица събираше той медоносен прашец за своите статии и очерци, с които щеше да възхвали страната ни пред западната публика.

Но ето че настъпи неизбежният ден на раздялата и мосю Лумпацикус стегна куфарите си за път. Преди да отпътува от родината ни, в негова чест бе дадена прощална вечеря, на която присъствуваха все отбрани хора — изпитани веселяци и сладкодумни шампиони на тостовете. Произнесоха се прочувствени речи, пиха се наздравици за дружбата на двата народа.

Към полунощ, когато в банкетната зала запукаха тържествено тапите на шампанското, мосю Лумпацикус стана от стола си и произнесе кратко, но съдържателно слово.

— Драги приятели! — рече той с чаша в ръка. — Някога Хораций беше казал, че дава половината от живота си, за да прекара приживе един ден в рая. Аз ще добавя, че давам целия си живот, защото прекарах не един, а много дни във вашата райска земя. (Преводачът превежда. Разнасят се ръкопляскания.) България — какво звучно име! България — какъв светъл символ на всенароден възход и благоденствие! Моите думи са безсилни да изразят всички ония чувства, които ме вълнуват дълбоко в тоя сюблимен момент, но аз мога да ви уверя, че отнасям със себе си незабравими спомени за прекрасната ви страна. Прочее, драги приятели, да пием за вашето лично щастие и за щастието на трудолюбивия български народ! Да пребъде светлината в душите ни, както е казал Овидий! (Преводачът заеква от умиление. Гръмват продължителни ръкопляскания. Всеобщо раздвижване. Звън на чаши и сърдечни прегръдки.)

На следната утрин мосю Лумпацикус замина за летището, дето го очакваше вече внушителна група изпращачи. Отсрамихме се ние пред скъпия гост и му поднесохме не само разкошен букет, но и пъстро чипровско килимче — да стъпя на меко, когато пише за България. И нали сме си досетливи и деликатни — не забравихме да зарадваме и жена му, на която изпратихме красива блуза с българска везба. Най-сетне нашите другари бутнаха в самолета и една щайга със златисто грозде — да се намира за всеки случай.

От безкрая на времето увисна като оловна капка тежката минута на разлъката. Развълнуваният гост попи с копринена кърпичка просълзените си очи, изпращачите преглътнаха разнежено горчилката, обективите на фоторепортьорите премигнаха смутено, сякаш и те отрониха по една сълза. После самолетът забръмча и се издигна към бездънното небе. И мосю Лумпацикус отлетя от нас, изчезна, милият, в облаците.

Минаха няколко седмици и един ден в големия западен вестник „Световна панорама“ се появи обширна статия за нашата родина със заглавие „Под небето на петолъчните звезди“.

Поради липса на място тук предаваме само някои откъси от тая статия:

Има на Балканския полуостров една малка държава, която някога носеше романтичното име „Страната на розите“. Тая страна, наречена България, днес, за съжаление, е осеяна не с рози, а с бурени и тръни. След дълги перипетии ние успяхме да проникнем в нея и само благодарение на щастливата случайност сега се намираме отново в свободния свят, отдето можем да кажем жестоката истина за живота отвъд желязната завеса. Както всички страни от комунистическия лагер, така и България пъшка под кървавото иго на Кремъл. Българският народ се намира в окаяно положение — по градовете и селата се срещат на всяка крачка припаднали от глад хора, облечени в дрипи. Търговията е напълно замряла, по магазините няма никакви найлонови и перлонови стоки. За жалкото състояние на българската индустрия говори достатъчно убедително простият пример, че в България не съществува производство на крепирана клозетна хартия, което е в крещящо противоречие с културните нужди на съвременния човек. Как живее тогава чужденецът и с какво се храни той в тоя комунистически ад? Ние няма да злоупотребяваме с любопитството на читателя и ще отговорим веднага: за най-голям лукс в България се смята да нагостят чужденеца с хляб и сол.

 

–––––––––

 

А какво да кажем за свирепия терор, пред който бледнеят ужасите на средновековната инквизиция? Бесилките, разстрелите и безследните изчезвания в България са всекидневни явления. Насилието над човешката личност стига дотам, че милицията измъква посред бял ден от домовете болни и немощни старци и ги принуждава да свирят на националния инструмент кавал. В същото време садистите-милиционери играят хоро, като карат смазания от нищета народ да играе с тях. Като говорим за терора, трябва да изтъкнем знаменателния факт, че откакто в България е установен комунистически режим, дори прелетните птици не се завръщат в страната, чувствувайки с първичния си инстинкт опасността от унищожение. Понякога наистина се вижда тук-там по някой щъркел, но той очевидно е потомък на ония щъркели, които преди години българските комунисти са боядисвали с червена боя за първомайските демонстрации. Изобщо в България няма вече нито зайци, нито сърни, има само зловещи ята от грачещи гарвани, които са дресирани да скандират лозунги за война и за унищожение на човечеството.

 

–––––––––

 

Напоследък с цел да заблуди световната общественост в своето миролюбие България се саморекламира като туристическа страна и се опитва да привлече по плажовете на Черно море колкото може повече хора от западния свят. Ние трябва да бъдем нащрек. Черноморското крайбрежие е пълно с медузи, които русите пращат от Одеса съгласно една тайна клауза от агресивния Варшавски договор. Пишещият тия редове и досега още носи белега от такава една болшевишка медуза.

Но кой е пишещият горните редове?

Автор на статията във вестник „Световна панорама“ е чистичкият, усмихнатият, добре възпитаният мосю Лумпацикус.

 

Село

Чудомир

 

Село, село, пусто село, откак се е заселило, все в тоя дълбок дол лежи. Отвред голи сипеи го обграждат и небето му е мъничко, мъничко, колкото едно фередже. Цял ден дреме под дебелата сянка на южния рид, а вечер, покаже ли се луната, свирнат вихри, пиян се провикне, лавнат псета, дорде я прогонят.

Къщурките му, криви, изкъртени, са наклякали по брега на реката. Тук-там от прозорците им наднича бледо мушкато в саксии от счупени стомни, но няма къде да се огледат, защото реката отдавна е пресъхнала. Едно спънато магаре къса лютивец из сухото й корито и с часове вече тропа на едно място като наказан новобранец. То е на майстор Ибрям Чилингира, който прави тънките свредлета. Той пък ето го хе, де лежи пред колибата си, гладен като бежанец. Цял ден се изтяга по корем, а вечер, като се завърнат от работа селяните, ако може да откара някой комат хляб, ще хапне, ако ли не, ще чака чак до сутринта, защото сега — освен него, магарето му и мене — няма никого в село.

Всичко е отишло в полето. Попът пък или е за риба, или спи в зимника на хладно, ама от пустото му куче и господ отдавна не е влизал в тях.

Задушно е като в ковачница. Прежуря на дъжд. Кокошките, зяпнали от жега, отпуснали крила, отдалеч изглеждат като облечени в малакофи. И кучета няма денем в селото освен поповото. И в общината няма никого. Кметът заминал рано сутринта да си пои градината, секретарят вършее, писарят отишъл в гората да бере липов цвят за болното си дете, а разсилният е при кмета в градината. Той пои, а кметът дава команда само. От десет дена общината стои затворена. Пък и защо ли да я отварят, като всичките са все от нашите и никой за нищо документ не вади? Кой къде си иска, ходи и кой каквото иска, това прави. Ако иде в забранената гора, плаща направо на горските стражари, ако сгреши нещо на полето, плаща си глобата на полските, защото и те от шест месеца заплата не са получили.

Два пъти в седмицата идва куриерът, но не ходи до общината, а направо на хармана на секретаря. Той си носи печата в пояса, завери му пътния лист и го изпрати със здраве. След това мушне писмата в купена между снопите и ако ги забрави, чак кога дойде ред да вършее тях, ги намира и раздава на населението. Ако пък случайно дойде по служба стражар или акцизен, праща ги на кметовата градина, че там има и студена ракия, мезе и дебели сенки. За обеда и вечерята се грижи разсилният — оттук топла пита, оттам пиленце, сиренце… Той по някой път отваря и общинската канцелария. Влезе вътре, дигне някоя паяжина с високата си гугла и бърза пак да заключи, да иде на кметската градина.

Село, село, пусто село…

— Ибрям, а, Ибрям, спиш ли?

— Какво да спим бе, чорбаджи, гладен човек спи ли?

— Слушай, Ибрям, стига си лежал, стига си спал. Искаш ли да станеш кмет на нашето село? А? Кажи де! Ще разбием вратата на общината, ще седнеш на кметския стол и ще почнеш да командваш. Всички се изредиха да кметуват в това пусто село, и пак кмет няма. Сега вече е твой ред. Хайде! Ставай, че работа ни чака. Заповеди трябва да се издават, наредби трябва да се пишат. Ставай! Аз ще ти бъда секретар.

Най-напред ще поставим въоръжена стража в двата края на селото и зададе ли се някой политически демагог — ще го арестуваме и ще го пъхнем в нашия ракиен казан. Зададе ли се агитатор — вътре! Зададе ли се депутат — в казана! Ще подпалим огън и ще ги стопим. Маста ще ни трябва после за селската вършачка, за трактора, за мелницата. След това ще издадем заповед всички бивши и сегашни общинари да се мобилизират и да се изпратят да копаят водопровод и докато не протекат чешмите из село, да се не връщат. Всички стари горски стражари да се накарат да залесяват бреговете на реката и докато не потече пак, както е текла, да не стъпват в село. Неотчетените секретар-бирници, касиери на кооперация, училищни, читалищни и черковни настоятелства да идат да чукат чакъл за поправка на селските пътища. Председателят на читалището да пренесе на гръб в общинския плевник натрупаната в читалищния салон царевична шума, която се конфискува за в полза на селския бик. Попът да полее и помете всичките улици в селото. Бакалинът да поправи покрива на училището и да постави стъкла на всички обществени сгради. Двамата лихвари да открият на своя сметка дневен детски дом и безплатни ученически трапезарии… Който не изпълни заповедта и не се подчини на новата власт — в казана! Какво ме гледаш така? Ставай! Ставай, че работа ни чака. И аванс срещу заплатата си ще получиш, щом поемеш длъжността — един комат хляб и буца сирене. Хайде!

Майстор Ибрям надигнал се на лакти, зяпнал от учудване, очите му изскочили, светят като лимонадени запушалки, а магарето, спряло да тропа с крака, извило врат, ни гледа, клати глава и пухти одобрително.

Камък

Атанас Далчев, 1927 г.

 

Остаряват хора и дървета;

падат дни, нощи, листа и дъжд;

неизменен в есента и летото,

камък, ти стоиш все същ!

 

Нямаш нито жили, нито нерви,

нямаш нашата злочеста плът.

Съвестта и хилядите червеи

никога не те гризат.

 

Ти не си изпитвал още жаждата

от която почват вси беди:

не грешиш ти никога: не раждаш,

пък и сам си нероден.

 

Ти си свят. Не затова ли некога

в огнените стари векове

от гранит и мрамор е човекът

ваял свойте богове?

 

Алена искра, от теб изтръгната,

камък, истината в теб прозрях:

вечно и свето е само мъртвото,

живото живее в грях.

 

 

 

Второстепенните пътища са за предпочитане

Робърт М. Пърсиг,

из „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“

Второстепенните пътища са за предпочитане. Павираните областни пътища са най-добри, след тях идват щатските шосета. Автомагистралите са най-лоши. Искаме да се движим с добра скорост, но за нас сега това значи ударението да се постави по-скоро върху „добра“, отколкото върху „скорост“. Когато човек направи тази смяна на ударенията, всичко се променя. Виещите се по хълмовете шосета са дълги, що се отнася до секундите, но са много по-приятни върху мотоциклета, където човек се накланя на завоите, а не се мята от една страна на друга в някакво затворено пространство. Пътища с малко движение са по-приятни. Пътищата без крайпътни заведения и реклами са по-добри, пътища, край които дъбрави и ливади, овощни градини и поляни почти могат да се пипнат с ръка, където децата ти махат с ръка, когато преминаваш край тях, където хората надзъртат от верандите си, за да видят кой е, където при спиране за напътствия и сведения отговорът проявява склонност да бъде по-дълъг, отколкото е нужно, където хората питат откъде си и от колко време пътуваш…

Преди няколко години жена ми, аз и нашите приятели започнахме да се пристрастяваме към тия пътища. Използувахме ги от време на време за разнообразие или за по-пряко достигане на друга автомагистрала и всеки път гледките биваха великолепни, а ние напускахме пътя, изпълнени с чувството за отмора и наслада. Правехме това много пъти, преди да проумеем онова, което би трябвало да е очевидно: тези шосета са наистина различни от главните. Целият ритъм на живот и хората, които живеят край тях, са различни. Те не са тръгнали за никъде. Не са прекалено заети, за да бъдат внимателни. Прекрасно знаят, че нещата са преходни. Другите, отишлите в градовете преди години, както и загубеното им поколение, са забравили напълно тия неща. Откритието бе истинска находка.

Чудел съм се защо ни бе нужно толкова време да проумеем това. Виждахме го и все пак не го виждахме. Или по-скоро бяхме приучени да не го виждаме. Свикнали може би да мислим, че истинският живот принадлежи на столицата, а всичко това тук е просто отегчителна провинция. Беше объркващо. Истината чука на вратата, а ти й казваш: „върви си, аз търся истината“. И тя си отива. Объркващо. Но веднъж проумели, разбира се, нищо не можеше да ни откъсне от тези пътища през уикенди, вечери, отпуски. Станали сме пристрастени мотолюбители на второстепенните пътища и открихме там неща, на които човек се учи от опит. (…)

Главното умение е да не се загубиш. Понеже пътищата се използуват само от местните хора, които ги знаят наизуст, никой не се оплаква, ако пред кръстовищата няма пътни знаци. И често няма. А когато има, това обикновено е мъничък знак, скрит дискретно в бурените, и това е всичко. (…)

С липсата на бързане да „стигнем някъде“ нещата вървят много добре и цяла Америка просто е наша.