Строители на модерна България

Истории със BG END – том първи

Красимир Стефанов

Райко(слънцето;) прежуряше с пълната си мощ. Пладнешка тишина. Селото бе потънало в обедната си дрямка.

Брррръъъъъъъъмммммммм – донесе лекия ветрец.
Бррррррррррръъъъъъъъъъъъъъъъмммммммммм – гърмеше все по-настъпващо.
По горещия асфалт пъплеше железен керван. С навирена кофа и гордо вдигнато гребло, колоната водеше багер, а след него пътно-строителни машини, разнообразни по вид и размери. Целта им бе авария по водопреносната система.
Преди време, пътят се предаде под тежестта на преминаващи моторни тежковози.
Тънко положения асфалт се заогъва, вдлъбнатината се увеличаваше от ден на ден. Тръбите отдолу поддадоха и се спукаха. Бистър извор изби на прашния път. Ручейчето криволичеше няколко месеца, но до днес. Бай Георги, служител на водоразхищителната фирма, врътна големия ключ и всички извори по селските улици пресъхнаха.
Багерът заръмжа мощно и заби гребло, наобиколен от даващ напътствия, многоброен екип теоретици на водопреносната система и пътното строителство.
Многочасов бръмеж и усилия на машините, чутовна мисловна дейност на ръководителите, реки от нафта и пот…….
…. и мисията е изпълнена.
Течът бе спрян. Бай Георги врътна големия ключ и веселите поточета пак заиграха, освежавайки прашните селски улици. Но вече са с едно по-малко.
Удовлетворени от добре свършената работа, машините, машинистите и идейните им водачи запъплиха по своя път към следващата авария по реда на вписване, в село от съседна община.
След тях остана блестяща кръпка от чисто нов, идеално гладък черен асфалт, а лек дим и аромат на горещ битум изпълваха въздуха.
Стотина метра по-нагоре, създалата се при пристигането на тежкия керван вдлъбнатина, получи сетен напън от последния в оттеглящата се колона, вседехода на главния инженер на екипа.
Тънка струйка, заизпълва новото пътно образувание, а лекия вятрец носеше заглъхващото бръм

Защо се появяват гражданските движения в България*

Илия Вълков

Защо гражданските движения се появяват в България? Това е сериозен въпрос, който не може да намери еднозначен отговор. Според изложените до момента тези, в основата си движенията са съставени от общности или организации, сплотени в здрави междуличностни, неформални връзки. Те имат системни, целенасочени и нееднократни действия за постигане на целите си. По този начин всяко движение създава социален организъм, който проявява изключителна гъвкавост в социалната среда.

Поставени в условията на съревнование и постоянно противопоставяне на интереси и очаквания, движенията са форма на защита на обикновения човек. Това е феномен, който се наблюдава и в природата – пасажът от риби успява да се спаси от хищниците единствено в група, когато действа единно, спонтанно и в синхрон.

От тази гледна точка, доброто познаване на общностите в съвременното общество е индикатор, който може да предвиди развитието на дадено движение. Движението се разраства на принципа на хвърления камък в спокойно езеро. Необходима е появата на сила (социален проблем), която да предизвика нарушаване спокойствието на водната маса (социалната среда). Първата вълна събужда най-информираните – лидерите на мнение. Следващите привличат активните публики, заинтересованите (публиките), групата на противниците и т.н. Това е социална синергия на взаимодействие, която повлича със себе си нови участници, предизвиква събития, ефекти и резултати. Механизми на този процес преминават през връзките в обществото, които изграждат публичната комуникация, доверието между участниците, взаимното разбиране и признаване на постижения.

Гражданските организации са едни от най-видимите субекти в обществото, които могат да бъдат припознати и като основни двигатели на гражданските движения. Според доклад на Програма „Европейски политики и гражданско участие“ на Институт „Отворено общество“ – София, към 2009 г. в България са регистрирани близо 30 хил. организации с нестопанска цел, които съществуват основно като сдружения, асоциации и фондации. Регистрираните в обществена полза са около 6800. Преобладават асоциациите – 24 465, фондациите са около 17%, или 5177. Читалищата са 3779. Останалите са религиозни организации и синдикални сдружения. Но от посочения брой организации, едва около 6000 се смятат за активни и действащи.

Докладът обобщава и изследване, направено на базата на количествени и качествени показатели, за гражданското участие в неправителствените организации. Някои от изводите посочват, че гражданите имат ниско ниво на участие в различни организации и доброволни дейности, както и това, че се дистанцират от ангажиране с обществени проблеми.

Наблюдават се проблематични отношения „граждански организации – граждани”, изразени в невъзможността на гражданските организации да овластят общностите, които представляват; има и проблеми с легитимността им, които се виждат в разминавания между гражданска активност и ценности.

Друг проблем, описан в изследването, е невъзможността за създаване на общност поради липса на устойчиви социални връзки между отделните индивиди за изграждане на гражданско общество. Гражданите са ограничени в социалните си контакти предимно в кръга на семейството. Нарушените социални връзки възпрепятстват изграждането на общност.

В същото време е налице потенциал от гражданска енергия за мобилизиране на неформални движения около определена кауза. Въпреки ниското участие и слабата политическа активност, заявени от участниците в изследването, се наблюдава разнообразие сред ангажираните граждани по пол, етническа принадлежност, възраст, географски обхват.

Тези изводи показват сериозен проблем пред изграждането на доверие между участниците в социалните процеси в българското общество. Доверието като социално разбирателство е сериозен недостатък на социалното управление и това създава сериозни предпоставки за образуване на затворени общности – етнически, религиозни, културни или социални (бедност), за задълбочаване на противоречия и конфликти.

Важен резултат от проучването гласи, че гражданите се „капсулират” в кръга на семейството и близките, ограничават социалните си контакти извън тази среда. Междувременно се засилва недоверието в представителните институции и между самите граждани. Вероятно това са и някои от причините за ниския процент на граждани, които участват в работата на неправителствения сектор. Според данни от Европейското изследване на ценностите средно 81,5% от гражданите не участват в дейността на нито една организация.

В същото време докладът на Институт „Отворено общество” за „Индекса на Гражданско общество” извежда нов тип гражданска активност – неформалните граждански движения, които получават повече подкрепа от гражданите в сравнение с традиционните граждански организации. Според изводите в изследването новите лица на гражданското общество са активистките групи (студенти и природозащитници) и лицата на прехода (пенсионерите).

Въпреки, че значителен дял от участниците в анкетата (около 31%) посочват, че в България няма гражданско общество, сериозна легитимация получават природозащитниците, които успяват да мобилизират публична подкрепа след своите кампании. Те използват широк ресурс от информационни канали – петиции, блогове, форуми, социални мрежи, протести, за да привлекат общественото внимание и да мобилизират гражданска активност. Еколозите са едни от най-ярките представители на гражданските движения.

Еко-движението успява да вкара в политическия дневен ред нови теми и предлага нов прочит на съществуващите –настоява защитата на природата да бъде приоритет в социалното управление. Това се вижда от множеството кампании, които завършат с успех: протестите срещу либерализирането на ГМО, добива на шистов газ, защитата на Иракли и Натура 2000, противопоставянето на промените в Закона за горите. Движението се превръща във важен фактор за прилагането на политиката на устойчиво развитие в социалното управление – икономическото и социално развитие не трябва да бъдат за сметка на природата. Зеленото движение позволява изявата на нови лидери и авторитети, които противодействат на традиционни политически представители – това намира израз в бунт срещу съществуващата политическа, икономическа и социална система.

Изследването на Институт „Отворено общество” извежда няколко тенденции за анализ. В България съществуват значителен брой – около 6000, неправителствени организации, които изграждат гръбнака на т.нар. „гражданско общество”. Това са организациите, които са имплементарни на институциите и действат в социалната среда като техен коректив.

В същото време между гражданите – потенциалните активисти в движенията, и неправителствените организации, съществува сериозен проблем – липса на доверие, което подрива легитимността на тези отношения. Трудностите пред създаването на общности в българското общество, липсата на устойчиви социални връзки между отделните индивиди, са друга сериозна пречка за развитието на граждански движения. Капсулирането на индивидите в кръга на семейството, допълнително затруднява създаването на общности.

Разделението в обществото може да се види и от данните на Националния статистически институт (НСИ) от 2010 г. През 2010 г. в България 41.6% от гражданите имат достъп до интернет – по-малко от половината. Мнозинството (76.1 %)  от младежите на възраст между 16 и 24 години комуникират чрез мрежата. С увеличението на възрастта намалява и броят на хората, които използват интернет – 24-34 години (59.8%), 35-44 години (49%), 45-54 години (36.6%), 55-64 години (18.4%), 65-74 години (3.2%).

Това показва социална стратификация по възрастов тип, разделение между „стари и млади”. А защо не и между „богати и бедни”? Днес достъпът до информация е зависим и от финансов ресурс. От тази гледна точка може да се говори за общности, които имат достъп до информация и такива, които са изолирани от социалната среда.

Изследването на Институт „Отворено общество” извежда и нов тип гражданска активност в България, като визира появата на неформални граждански движения. Те получават повече подкрепа в сравнение с традиционните граждански организации. И отново според доклада водещите на тези движения са студентите, природозащитниците и възрастните хора в пенсионна възраст, преживели съзнателно промените след 1989 г.

Оттук следват няколко съществени въпроса. Защо едни общности успяват да задвижат организационните механизми на мобилизацията и да вербализират своите искания чрез протести, комуникационни кампании на улицата и в социалните мрежи, а други – не. Защо успяват да вкарат исканията и потребностите си в публичното пространство. Какви фактори могат да предизвикат промяна на актуални нагласи.

Някои от тези фактори са безработица, доходи, образование, чувство за справедливост. Те повишават социалната чувствителност в общността, а повишената социална чувствителност е мотив за участие в гражданска мобилизация. Важно условие за мобилизацията е съществуването на общност – здрави неформални връзки между участниците, колективна идентичност, сплотеност. Протестната общност се превръща в движение когато бъдат изведени общи цели, ясен опонент, а действията за постигането на крайната цел са продължителни във времето.

Към 2009 г. факторите за гражданска мобилизация очертават социалната картина. По данни на Националния статически институт (НСИ) от 2012 г. регистрираната безработица в България е над 13%. Други данни на института сочат, че към 2009 г. всеки пети българин живее под прага на бедността. По това време в тази графа попадат 26,7 % от младежите до 17-годишна възраст, 16% от гражданите между 18-64 години и 32 на сто от възрастните хора над 64 г.[1]

Изследването на националната статистика измерва основни демографски и социални характеристики на българските домакинства, доходи и социалното им разслоение сред населението. Другите важни условия за живот са – жилищни условия, достъп до образование, достъп до здравно обслужване, икономическа активност и безработица. Всички тези индикатори влизат в методологията за определяне на прага на бедност.

Защо всички тези социални фактори – всеки пети българин още към 2009 г. живее под прага на бедност, не успяват да мобилизира движения за социална промяна?

Според резултатите от проучване на Делегацията на българските социалисти в Европейския парламент към февруари 2012 г. безработни в България са 190 хиляди млади хора на възраст между 15-24 години и 330 хиляди във възрастовата група между 15-29 години. В социологическото изследване се говори за появата на генерационна (потомствена) безработица сред младите хора, които произхождат от семейства на безработни.

Бедността, безработицата, лошите жилищни условия, ограничените здравни услуги изострят социалните отношения. Всички тези показатели създават разделение в обществото. Социалната изолация е процес, в който се обособяват общности, градски гета, групи на гнева. Изолирането на социалните групи на бедните може да образува градски бунтове.

Това се вижда през август и септември 2011 г. в Англия и България. В Лондон и Ливърпул младежи вилнеят из улиците, а в София и по-големите градове на България безредиците сблъскват млади хора с органите на реда. И при двата случая мнозинството от участниците в безредиците са младежи до 30-годишна възраст, повечето безработни, живеещи извън центъра, икономическия и социалния живот на големите градове.

Излезлият в последствие доклад на институциите в Англия показа, че в страната са „забравени 500 хил. семейства”. Липсата на подкрепа и възможности за развитие, са възможните причини, допринесли за избухването на бунтовете в страната. Хиляди семейства в големите градове изпитват сериозна безработица, живеят на социални помощи, училищата не успяват да повишат знанията на младежите и затова се препоръчват дори финансови санкции.

Гневът на протестиращите е насочен в различни посоки. В Англия са разрушени магазини и друго частно имущество. В България младежите насочват омразата си към етническите малцинства. По време на социални и икономически трусове хората се поддават на внушения и стереотипи, социалното напрежение търси своя „гръмоотвод” като се насочва към образи и социални групи с негативна конотация – цигани, турци, евреи, корумпирани политици и бизнесмени. Тези прояви и отношения на отрицанието и физическото възмездие са насочвани внимателно чрез внушения на политически актьори и сенчести мрежи за влияние върху публичните процеси, които извличат ползи от размирици и социална суматоха.

Патологията на гнева и нейната проява, поводът да се отключат конфликтните отношения са резултат, видимата част на разрушителни процеси. Социолозите и политолозите е необходимо да търсят и причините, невидимите социални връзки и възли, тлеещите показатели, да прогнозират и да бият тревожни камбани, да посочват проблемите, да предлагат и решенията им.

* Текстът е част от докторската дисертация на автора “Комуникация на граждански движения: каскадни ефекти при криза”

Спомен за Френската революция*

Борислав Пекич, из  „Човекът, който ядеше смъртта”

–    Гилотината е бавна.

–    По-бърза не може да бъде, гражданино Кутон.

–    Тогава нека съдът бъде по-бърз, гражданино Фукие-Тенвил.

–    Дайте ми закон, който ще ми позволи това.

–     На Революционния съд не му е нужен закон, а революционна воля, гражданино Държавен обви­нител.

–    Тя няма да направи деня по-дълъг – отбеляза Прокурорът. – Какво ще правим с враговете през зимата?

–    Нищо – отвърна Кутон, докато пред него отва­ряха друга врата.

–    Нищо ли?

–   Нищо. До зимата няма да ги има.

Заглавието е на „Стари думи”

Без петли

Красимир Стефанов

Живели Вера и Виктор в града, ама в града е сиво, тясно, тъжно, нервно.

Преместили се в село до града.

И било цветно и широко, и весело, и спокойно.

Радвали се те, и посяли зеленчуци разни. Не щеш ли тъжната съдба на едно добиче и действията им по спасяването му дали искра. И огънят пламнал.

Решили те, че могат нещо да променят, тъй щото да няма тъжни животински истории с главно действащо лице – жестокия човек.

Спасяването на българските животни започнало.

Спасили едно и после второ, трето….., и чакащите спасение край нямат. Почнало да става тясно, къщата била в центъра на селото. С помощта на комшиите (напуснали града и преместили се на спокойствие) започнало да става и нервно. Петелът дразнел новите селяни с шумното си кукуригане.

Сменили къщата с такава в покрайнините на селото. И пак широко, хубаво, ама животните за спасяване край нямат. Какво да правят, че вместо да се борят с последствията, да спрат причината. Възрастните не могат да променят и се насочили към децата. Срещали ги с животните, а добичетата сами показвали, какво е правилното отношение към тях. Те, простите животни, сякаш проумели важната роля предоставена им от съдбата и шанса да променят отношението на човека към зверовете.

Детски смях изпълнил веселата ферма. И не само, че животните учели децата, а и децата започнали да учат родителите си, прибирайки се у дома.

Чудото се случи, огънят се разгаря. Или поне така си мислеха Вера и Виктор.

По черния път се зададе прашен облак, а от облака изплува бетоновоз. Съседната нива бе сменила собственика си и вкарана в регулация. Строежът започна. Мина се не мина време, къщата бе почти готова. И покрай нея още няколко. Граждани избягали от шума, дирещи селското спокойствие.

И заналагаха спокойствие.

Паднаха дървета и шумните птици отлетяха. Напръскаха срещу насекоми и цвъркащите щурци измряха. Напръскаха и срещу лястовици, та да не цапат чисто новите, бляскави фасади. Моторният ръмеж от разходките с АТВ изгони и опасните диви зверове. Красиви градини, раждащи чудесен райграс, заобиколиха фермата. Осемдесет-деветдесеткилограмови кучета пазачи, бяха гордостта на новодошлите животновъди. Само фермата на Вера и Виктор разваляше селската идилия на бившите граждани. Дразнещият петел, ревящото магаре, цвилещият куц кон, блеещата сляпа овца. Да се махат! Какви са тия животни в селото?!

А сега накъде? – мислеха си Вера и Виктор.

Градът бе залял всичко наоколо, и фермата им бе като островче в океана. И настъпваше стерилността, и заплашваше да ги залее с официалните си оплаквания и наредби за обществен ред. Как да се преплува този градски потоп? И дали ще има незалята земя да акостират? Или да се борят?

Ала таз стихия двамата сами не ще преборят.

А сега накъде? – мислеха си Вера и Виктор.

И е сива селската пъстрота, и е тясна селската мера, и е тъжно селското битие, и е нервно селското спокойствие…. пусто градското и в селото преля.

А сега накъде

Нивата на бай Гаврил

Диян Божидаров

Имало едно време едни села, в които всяко лято децата карали ваканциите. Днес села няма, има детски площадки, телевизори и компютри.

Помня, че докато замръквах из селските улици, баща ми ме чакаше на пейка с приятели и съседи. Разбира се и майка ми. Сбираха се пред къщата, говореха. Днес и аз стоя на пейка. Мизансценът е познат – детска площадка, обградена от паркирали автомобили, бараки, над тях панел. Прах. Градският прах, от който така и не мога да се измия.

Дъщеря ми Божидара подскача и си проси поредното петминутие, с което да удължим престоя край люлките. Вечер е, слънцето отдавна се е скрило зад сивия хоризонт (панелен), премалявам в скука и нерви. Възрастен мъж се приближава, сяда на моята пейка и аз не искам да заговарям този непознат досадник. Но виждам как едно дете се прибира у дома само и споделям: “Това момиченце е едва на 6, а още от миналото лято го пускат само. Може ли така!?”. “Абе тя тая работа е сбъркана някъде”, казва ми възрастният мъж.

Става, приближава единия ъгъл на площадката и ми обяснява, че тук се е родил. Буквално. Твърди, че е визитката на тази детска площадка.

Някога, ех някога, тук били лозя и ниви. Сега е варненски квартал, ама едно време били крайни къщи. Ставал сутрин, завивал хляб във вестник, свивал квото може от короната на плодното дърво и хуквал с тайфата на плажа. Никой не го знаел къде е, що е. Вечер се прибирал по тъмно. Сега внукът му e третокласник, пък ей на, трябва да стои с него на площадката.

“Обаче нямаше такива зулумлуци като сегашните. Спокойно беше. Ако стане нещо, цялата държава ще разбере, по новините ще кажат, събитие! Пък сега – всяка вечер убийства по телевизията”, реди мъжът.

Някога, ех някога, ама в по-ново време, тук вече имало доста къщи. Площадката била площадка. Старците излизали, сядали на припек, пък момчетата, вече младежи, се перчели край тях. Бай Йордан, ех бай Йордан, здрав, едър, голям, държал дълъг бастун и первал произволен младеж. Що – не разбрах от моя дърдорещ събеседник. Разбрах, че всички се познавали. “Не ги знаех поименно. Ама от тук, където сме, до стадион “Спартак” вдясно и до базар “Левски” вляво, знаех всеки по физиономия, а и къде живее”.

Божидара изпроси още пет мунити, а моят приятел време, през което да ми досажда. Този дядо, роден в къща тук, пък сега натикан на деветия етаж, не познавал съседите си. До мен тийнейджъри (“младежи” постарому) псуват. Леле, колко банално. Някакъв дядо до мен разказва за хубавото старо време, пък аз се ужасявам от отвратителното сегашно. Едно време на пейките, след като старците се приберат, мъжките хлапетии сядали и опознавали женските. Край псуващите тийнейджъри виждам момичета. Банално.

На площадката вече са останали малко деца. Тъмно е. Ама ако приберем нашите, ще застанат  пред телевизора. “Бе то щяха да я реституират нещо тая площадка”, казвам. “Ха, квото крадоха – това беше. Няма повече”, отвръща моят приятел.

Истина е – площадката, единствена в цял варненски квартал, по едно време щеше да бъде застроена. Някакви хора предявили претенции. Тръгна подписка, дойдоха телевизии. Деца написаха на асфалта “Искаме игри”. Люлките оцеляха. “Никакви реституции не може да има. Тая нива едно време беше на бай Гаврил. Когато американците почват бомбардировки над София, във Варна вият сирени. Не са знаели ще дойдат ли и тук бомбите. Хората тръгват изплашени, понасят децата, ама къде да отидат? Тук е нива, на бай Гаврил, натататък гора. Смешна работа. Тръгнали в гората да се крият”, обяснява моят събеседник.

Американците, бомбите и гората са сигурно доказателство, че на площадката реституция не може да има. А бай Гаврил – обезщетен.“И комунистите, вярно на безценица, ама възмездяваха всички, на които е взет терен”, допълва землякът. Земляци на бай Гаврил сме ние, на асфалтовата му нива децата ни белят колена.

“А ти знаеш ли, защо тук има блокове, пък не трябваше да има”, пита мъжът, сочейки към карето точно до площадката. Не знам. “Ами щото направиха събрание и казаха, че тук ще съборят всички къщи, ще задомят хората в блок, а на празното място ще направят спортна площадка. Хората се съгласиха, ръкопляскаха. Ама явно на някой нещо му се услади, на някой ръководител, та нищо не стана, кражба вероятно са направили”, e обяснението.“Кражба през комунизма”, питам. “Ми да, през комунизма беше”, отговаря дядото на третокласника.

След това дошла демокрацията. И това ново, ех ново време, довършило всичко. “Какво довършило”, питам.” Всичко”, отговаря. “А защо мислиш, че площадката не може да стане частна? Каза ми преди малко, че вече не може. Що да не може, далавера ако стане, ще я вземат”, настоях аз. “Ми може”, съгласи се човекът.

Божидара се крие зад спрени автобили. Жумят с друго дете, аз съм нервен, крещя. Пък и гладен. “Ха, аз преди да изляза, удрям една ракия и хапвам салата. Не правя грешка като тебе”, казва дядото.

Баща му, нали били лозя тук, правел зимата по 200 литра вино. Стигали до 8 март. След това купувал гъмза, ако няма гъмза – бяло вино, ако няма бяло – памид. От магазина на бай Ненчо. Друг магазин, освен месарницата, нямало в района. А сега – барака до барака, склад до склад, смрад.

“Аз имах щастливо детство. Бедно, но щастливо”, казва възрастният бъбривец, все едно съм го питал. Аз също имах. Сигурен съм, че нашите деца, живот и здраве да е, също ще имат.

На гърба на една барака, голяма, в единия край на площадката, виси графит – огромен, зъл, грозен. Нещо пише, буквите приличат на кучешка челюст. Филм могат да направят тук. Ако искат.

Тръгвам. “Пий едно вино, не забравяй”, казва старецът. Вече вървя. Не пия, не забравям.

Колко много работа за педиатрите!*

Кърт Вонегът за ядрената бомба, Сахаров и безумния свят. Извадката е от „Времетръс“:

Представете си следното: голям американски уни­верситет се отказва от футбола в името на разума. Превръща ненужния стадион във фабрика за бомби. Толкова за разума.

Имам предвид моята alma mater, Чикагския универ­ситет. През декември 1942 година, много преди аз да отида там, учени осъществяват първата верижна реак­ция с уран под трибуните на стадиона „Стаг фийлд“. На­мерението им било да покажат, че може да се направи атомна бомба. Тогава сме били във война с Германия и Япония.

Петдесет и три години по-късно, на 6 август 1995 година, в църквата на университета имаше събиране в памет на петдесетгодишнината от детонирането на първата атомна бомба над град Хирошима, Япония. Аз присъствах.

Една от речите произнесе физикът Лио Серен. Той бе участвал в успешния експеримент под безжизненото спортно съоръжение преди толкова време. Представете си само: той се извини, че е направил онова!

Някой е трябвало да му обясни, че да си физик на планета, чиито най-умни животни толкова силно мразят живота, означава, че никога не е нужно да се извиня­ваш.

А сега си представете следното един човек сьздава водородна бомба за обхванатия от  параноя Сьветски съюз, уверява се, че тя функционира, а след това пече­ли Нобелова награда за мир! Този реално съществувал човек, достоен да бъде описан в разказ от Килгор Траут, е покойният Андрей Сахаров.

Той получи Нобеловата си награда през 1975 година, защото бе настоявал да се спрат опитите с ядрени оръ­жия. Разбира се, по това време вече е бил изпробвал своето оръжие. Жена му е педиатър! Що за човек е този, който може да е женен за специалист по детски болести и в същото време да усъвършенства водород­ната бомба? Що за лекар е този, който би могъл да остане с дотолкова превъртял съпруг?

–  Скъпи, случи ли се нещо интересно днес на ра­бота?

– Да. Бомбата ми ще работи чудесно. А какво стана с детето, което имаше варицела?

През 1975 година Андрей Сахаров беше светец, от тези, които вече не се почитат, защото Студената вой­на приключи. В Съветския съюз той беше дисидент. Призоваваше да се сложи край на разработването и изпитването на ядрени оръжия, както и да се даде по­вече свобода на хората. Беше изритан от съветската академия на науките. Заточиха го в малко градче сред вечните ледове.

Не му позволиха да отиде до Осло, за да получи наградата си. Жена му, детската лекарка Елена Бонер, я получи вместо него. Само че не е ли време да се за­питаме дали пък тя, или който и да било друг педиатър или лечител, не заслужават в по-голяма степен награда за мир, отколкото ръката, създала водородна бомба, независимо за какво правителство, независимо къде?

Човешки права? А какво може да бъде по-безразлично към правата на която и да е било форма на живот  от една водородна бомба?

През юни 1987 година Сахаров бе обявен за почетен доктор на колежа Стейтън Айланд“, град Ню Йорк. И отново правителството на страната му не го пусна да получи отличието лично. Бях помолен да го направя от негово име.

Трябваше само да предам посланието, ко ето бе изпратил. То беше: „Не се отказвайте от ядрената енергия“ Произнесох го като робот.

Бях толкова любезен! Само че това стана година след най-смъртоносното ядрено бедствие на смахнатата планета, край Чернобил, Украйна. Деца Северна Европа ще боледуват, ако не и по-лошо, години заради изпуснатата радиация. Колко много работа за педиатрите!

*Заглавието е на „Стари думи“