Синдромът Созопол

                 Горан Атанасов

                   –         Ееее, това е да живееш на морето, големият кеф е, че можеш да ходиш бос. Ако живеех тук само бос щях да ходя.

                   –         И зимата ли?

                   –         И зимата щях да мачкам бос в снега.

                    –        Вижте смокините! Цели дървета…

Откъс от  разговор в малък 20 секунден промеждутък, дочут неволно в късия и тесен калдъръм на една от най- живописните улички в Стария Созопол, наречена поетично “Безкрайна синева”, ме кара да се замисля за връзката на морето с хората. А тя е, предполагам ще се съгласите, главозамайваща. От лични наблюдения знам, че човек, когато е край брега, меко казано се държи нелогично. Това е някакъв странен морски синдром. Има, обаче едно място, където този синдром е по- силен откъдето и да било другаде. Това е синдромът Созопол. За това не бих избързал да поставя автора на уводните думи в тази статия  в усмирителна риза. Защо ли? Представете си следното. Идва най- сетне лятото, което хората цяла година са чакали, за което цяла година са работили, притиснати от време, шефове, задръствания, срокове, сметки, проблеми, стрес и от обувките си… И ето, че след тази година са край брега и тук сякаш нещо става. Връхлита ги някаква особена емоция, която някои биха определили като магия. Магията се поражда от богатия на кислород йодиран въздух, от миризмата на водорасли, от крясъка на гларусите, от лодката навътре в безкрайната синева, която виждаш като в мираж, от звука на мощен джет, порещ водата. И надявам се да не е жестоко и нахално, но ако прибавим към тази широка картина тясна калдъръмена уличка, виеща се в неизвестното, прегърната от стари къщи на малък исторически полуостров, обявен за архитектурен резерват, ще разберем защо човекът си сваля обувките и ги плещи такива. Просто той се отпуска.

            Уличките в Созопол са къси, тесни и начупени. Те преливат една в друга като притоци на пълноводна река и всички те отвеждат към безкрайните морски простори. Дворовете на къщите сякаш се изливат в улиците, зад дуварите надничат клони отрупани и натежали с големи смокини, които се поклащат от морския бриз. Тук ако си нормален човек не може да не те обземе тиха радост. Старият Созопол лично за мен е най- хубавото място на нашето Черноморие и е може би единственият град, в който винаги съм искал да се изгубя. Да вървя по уличките, да се гмуркам в непознатото и да не знам къде ходя… Просто да ходя. И честно казано винаги успявам да се изгубя.„

Старият град е винаги много различен. Изгубвам се в историята, в миналото му. Опитвам се да си представя как е изглеждал през Античността, после през Средновековието… И така унесен в сладки мисли достигам да края на улица “Морски скали” , където под голямо смокиново дърво възрастни баби варят сладко от смокини, а в този момент докато ти, скъпи приятелю, четеш тези редове бабите, приседнали в сянката на някоя стара къща, го продават на туристите. Емоционален за мен момент, защото като екскурзовод съм водил туристи и спирах точно под това голямо  дърво, за да им разкажа за големите зелени смокини в Созопол. Сега ми е смешно, но си спомням с каква особена гордост им говорех  легендата за Клеопатра, която обичала да си взима вана с мляко и смокини, които са мощен афродизиак, разбира се… Все едно само в Созопол има зелени големи смокини или пък все едно специално са доставяли на тази зашеметяваща красавица созополски смокини, но май на туристите им беше интересно. Моля ви не бързайте да ме поставяте и мен в усмирителна риза, казах ви за синдрома Созопол. Отивам в края на уличката, където стремглаво скалите се спускат в морето.

Много отдавна няколко парчета земя се отскубнали от сушата и днес ги забелязвам на няколко километра навътре в морето. Голямото парче е остров Св. Иван, където миналото лято професор Казимир Попконстантинов откри част от мощите на Св. Йоан Кръстител Господен. Малкото парче до него е остров Св. Петър. Съвсем до брега някога се отделило и трето парче земя, което носи името Св. Св. Кирик и Юлита, известен остров най- вече с това, че на него е било построено първото “рибарско” училище в България. Историята разказва, че през 1925 г. на острова започнало строителството на рибарско училище за подготовка на професионални кадри и осъвременяване на риболова в Черно море. Същинската идея, обаче, била по друга. По силата на Ньойския договор България нямала право на военноморско училище и за това кадрите от Варна се преместили в Созопол, за да бъдат обучавани за “рибари”. Това е и причината доскоро островът да бъде забранена военна територия. През 1965 г. островът е обявен за паметник на културата и е включен в границите на археологически резерват Старинен Созопол. Св. Кирик е и единственият остров в България, който е свързан с континента посредством вълнолом. Минавам покрай Художествената галерия, разглеждам за не нам кой път галерия “Ласкариди”, етнографския музей и музея на Южната крепостна стена и кула. Вървя по панорамните стълби и гледам красивия малък плаж притихнал между скалите. Синдромът Созопол отново ме разболя. По-миналата година идвах тук всяка сряда с туристите. Екскурзията се казваше “Вечерен Созопол с панорамна разходка с корабче около островите”. Включваше едночасова разходка в Стария град. После разходка по вода на борда на  “Св. Никола” и два часа свободно време за индивидуална програма, за биричка с рибка или както аз им казвах: за да почувствате атмосферата. Дали ми липсва? Съвсем честно. Да, липсва ми Созопол. Това е може би единственият град в България, където се чувствам също толкова приятно, колкото и в родна Берковица.

Малки камъчета се забиват в краката ми, но аз продължавам да ходя бос, защото е наистина голям кеф и може би и зимата “ще мачкам бос”. С баща ми си купуваме моряшки фланелки и двамата знаем, че взимаме много повече от обикновена раирана тениска. И двамата искаме да вземем част от Созопол. Мисля, че и той пипна синдрома. Гледаше дълго към полуострова, докато аз натисках педала на газта към един от най- хубавите плажове на Южното Черноморие. Плажът “Смокиня”.

glarus_MG_5939

Стоян и село

Станислав Стратиев

Някъде — минерална вода, другаде — нефт, в селото на Стоян — изостаналост.

Изостаналост и дивотия.

Планини, гори, чукари и вампири и таласъми.

Населението, разбира се, не вярва, ама то като дойде и ти седне на масата, как да не вярваш?

Или те погне посред бял ден, та обикаляте селото, докато някой не клъцне главата на черна кокошка и не я захвърли насрещу таласъма.

Селото малко, двайсетина къщи, ама като те гони таласъм, ти се вижда голямо като София.

Голяма изостаналост.

Последната надежда на населението е поне демокрацията да дойде, щото ток и вода не иде, то и няма откъде да дойде, път няма, ама тя не идва.

Вместо нея идат мечки и ти духат в окото насред мегдана.

Вълци давят овцете, глигани опустошават картофите.

Хората взеха да стават по-малко от зверовете.

Голяма изостаналост.

Голяма изостаналост и снаряди.

Селото лежи на снаряди.

Някъде дал Господ злато, другаде – пирамиди, тука — снаряди.

Най-отгоре са тези от Втората световна война.

Те са, кажи-речи, на две педи. Копнеш малко по-дълбоко краставиците и летиш във въздуха.

Под този пласт са снарядите от Първата световна война.

Те са на дълбочина, кажи-речи, един нужник.

Населението се шокира и не копае вече нужници.

По най-малкия повод тича в гората.

Голяма изостаналост.

Голяма изостаналост и дивотия.

Под тях пък са тези от Руско-турската война.

Тръгнеш да копаеш кладенец и след четирийсет и пет минути не ти трябва вече ни вода, ни храна.

Селото затова няма вода, а населението пие от мечите стъпки и от горските изворчета като звяр.

По-надолу не е стигано, не се знае какво има под този пласт.

Населението с основание предполага, че по-отдолу са саби и боздугани.

Не може да се каже, че това е плодородна почва и че жътвите са много богати в това стоянско село.

Въпреки всичко животът тук си тече както навсякъде.

Родно място, второ няма.

Фотографи снимат миналото. Без бъдеще време

Андрей Русев, фотограф

Какво представляват красивите фотографии, по които затаяваме дъх и дълго съзерцаваме?
Те ни показват един определен момент от миналото. Мъничък момент, един единствен, неповторим, 1/160 от секундата и по-малко. Моментите могат да бъдат контролирани, повторяеми, но всеки един сам по себе си е един оригинален и съвсем единствен момент.

Моменти от миналото.

Една невероятна фотография навярно зависи на 20 процента от фототехниката, която се използва и 80% от уменията на фотографа. И най-важното условие е на 100% фотографът да е присъствал и заснел този момент, който ще накара зрителя да замълчи.

Уменията на фотографа не се придобиват благодарение на скъпоструваща фототехника. Те са в резултат на представите на фотографа за света, неговите принципи, навици, усет за миг.

Знаете ли за милиардер, който да има невероятни фотографии? Да? Аз поне не знам. Въпреки това богатите ще закупят най-скъпата възможна техника, мислейки че така ще направят най-хубавите снимки. Но не, никога няма да успеят, защото техните представи за света са поставени в рамки, които са определени от материалната стойност.

Богатите обичат да са заобиколени от красиви материални неща и предмети на изкуството, за да могат да нахранят онзи свой душевен глад, който ги дерзае постоянно. Глад, който не могат да задоволят наблюдавайки залеза на слънцето, наближаващата буря, заснежените сред лято високи върхове на планините, пък и дори богомолката, която хищнически е захванала миризливката, за да я сдъвчи. Има толкова много прости и красиви неща, но не всеки има възможност да ги види и оцени.

Фотографът е художник. Художникът е фотограф. Разликата между тях е единствено в използваната техника за изобразяване на даден момент. А силата на нарисуваното или фотографирано – зависи от дълбочината на възприятията и чувствителността на наблюдателя.

Продължавайте да снимате миналото! Така ще се научите да правите красиви снимки!
Докато някой ден започнем да фотографираме бъдещето!

От блога http://www.andreyrusev.com/

Стоенчо драги, в Бургас има пет пъти повече грамотни българи, отколкото Варна

Из писма на Алеко Константинов до приятели

София, 22 януари 1894 г.

Стоенчо драги,

Гълъбче, бъди тъй добър, моля ти се, да събереш колкото е възможно повече абонати на този лист. Надявам се че книжката ще заслужи труда ти. Мо­ите записки имаха много голям успех в София. Всичките приятели ми помагат или насърчават в това отделно издание. Абонаментния лист ннма да ми връщаш сега, а ще ми съобщиш само колко ек­земпляра да ти пратя. Парите ще събереш след полу- чаванието на книжката.

Хайде бе, Стоене, моля ти се. Само на тебе пращам лисг. На Ивана не искам да пратя: аз сьм недоволен от неговото поведение спрямо тебе, за което ми раз­прави тези дни Фроска.

Здравей

Алеко

 София, 21 март 1891 г.

Стоене,

В Бургас, види се, има пет пъти повече грамотни българи, отколкото във Варна, ако съдим по това, че в първия град за два дена един приятел ми събра стотина абонати, а ти, ашколсун кьопоолу, раз­въртял си се из славния Одиссос и цели двадесет! Моля ти се бе, Стоене, освен цената по 1 л. 50 ст. събери и по 10 ст. за пощенски разноски. Па пиши ми по-скоро още 100 или двесте да ти пратя.

Поздрави госпожата, а ако има вече нещо на мегдан — поздрави и него.

Здравей

Алеко

Разказ от Джон Ленън

Нещастният Франк

 

Франк погледна масата, като едва събра сили да пог­ледне масата.

– Мразя тази маса – рече той, – Гадна стара маса в къщата ми!

После погледна часовника.

– Проклет да бъде тоя часовник в къщата ми! — рече Франк понеже, нали разбирате, това си беше неговата къща. След мъничко погледът му се плъзна по самото кресло на майка му.

– Това кресло не ми се харесва ни най-малко — озъби се той. — Само погледнете тоя килим, целия прашав и мърсест. Откъде накъде ще съм длъжен да наглежжждам всичкия тоя га-га!ден боклук. Какво съм аз, да не съм роб, че да се дискредитирам пред хората, а те само да ми се хилкат и да ми се подиграват пред цял свят. Как да продължава това, а? Как? Нима трябва да се откажа от собствения си живот, да нямам мой си живот, ами цял живот да се занимавам с поддържането на тая гадна мръсна, скапана, шибана собствена моя къща?

Франк се приближи до своята глуха дърта майчица жена -наа!, която все още преживяваше с него:

– Ами ти какво си се разхилила, глуха стара подметко? Да не са ми малко грижостите и без тебе дето само ми се скътаваш в ъгъла? – Като изрече това, той я събори, а после я ритна в главата с всичка сила. —

Така те се пада, задето само ми се смееш, мръсно старо чудовище!

– Аз мразя тази подметка — каза той, като се ус­михна пакостливо на себе си и на нея.

– Ще продам тая съборетина заедно с теб също в прибавка, маменце.

И така, той продаде всичко и напусна страната, и се установи в друга страна, която не му харесваше дори и наполовина, колкото неговата свидна стара къща в Англия с неговата свидна, стара, старомодна многообична майка, която той (Франк) беше изоставил потънала в дългове поради лошата жътва. Което всъщност обяснява какво  беше станало.

Носят ли ни култура социалните мрежи?

Диян Божидаров

 

В средата на миналия век Ерих Фром вижда надежда в меките корици. Те, смята той, ще свалят цената на книгите и ще улеснят популяризирането на идеи за по-човечно и справедливо общество. Фром разглежда книгите с меки корици като достъпен и евтин канал за разпространение на ценности, който би заобиколил традиционните медии.

60 години по-късно традиционните медии наистина са заобиколени, но не чрез меки корици, а екран, клавиатура, мишка. Интернет създаде революция в комуникацията и всеки жител на планетата получи възможност да контактува с всички. В социалните мрежи човек хипотетично може да каже нещо на 7 милиарда, както и да чуе мнението на 7 милиарда гласа. Това и изключителен триумф на достъпността, тъй като от виртуалното пространство може да черпим необятна информация, съответно имаме и алтернативи за информиран избор. Пътят на човечеството в хилядолетната му история е непрестанен стремеж към свобода, от тази гледна точка интернет е благородна технология, която ги доставя в огромни количества.

Но дали този триумф носи човечност, справедливост, култура? Той път към щастието ли е? Защо Фром не говори с надежда за революция в електронното общуване (нали не си мислите, че не е могъл да го предвиди), а все пак за книги? Отговорът го дава той, а и не само – пълноценност, идейност, човешко развитие могат да се постигнат единствено чрез уединение. “То е необходимо преди всичко, за да може човек да се съвземе и освободи от непрекъснатия шум на хорското бъбрене и вмешателство, което пречи на собствените умствени процеси. Ако всички лични данни се преобразуват в публични, преживяванията ще започнат да стават повърхностни и сходни”. Естествено, уединението, осмислянето, автономията на избора, черпенето на информация и превръщането й в знание може да стане най-вече чрез досег с книгата. Хартиена! Миналата година британски (и не само) учени констатираха, че хората по-лесно запомнят и възпроизвеждат информация след контакт с традиционна прелиствана книга, вместо с цифрова.

Но да оставим прелестта на хартиената книга, предполагаща благотворно уединение, и се съсредоточим върху социалните мрежи, форумите. Те са динамични, разпространяват многопосочна информация и обратно – хвърлят човек в “шума на бъбренето и вмешателството”. Няма спор, че тази среда, непозволяваща уединение и продължително осмисляне, все пак разпространява творчество, таланти, добри идеи, които иначе не биха намерили живот (както и инакомислие – интернет разобличи на мига Даниела Пеловска, подставено лице на ГЕРБ при протестите). Но има и негативи, уж известни, които лицемерно се премълчават в публичния дебат, заради страх да не би изразителят им да бъде обвинен в недемократичност.

Отрицателните следствия са много, последните месеци българското общество стана свидетел на някои от тях. Най-напред виртуалната мрежа е прекрасна среда за манипулации, лъжи, разпространението на които често дори е неволно. Стотици небивалици се изписаха за и против АЕЦ „Белене“. Десетки политически интервюта и цитати циркулират в социалните мрежи като актуални, а всъщност са дадени преди години, в други условия и контекст. Ако един проверява истинността им, други девет машинално формират мнение. Какви ти идеи, справедливост, истина в тази среда? Набеденият човек, оня от поговорката, който трябва да доказва, че няма сестра, в днешно време не е жертва на клюката от ухо на ухо, на вестник, на сплетните в заводския и партиен колектив. Той е жертва на статус в “Фейсбук” или съобщение във форумите. Особено в предизборна обстановка.

Трябва да бъде отбелязано и все по-войнстващото безкултурие, низки страсти, липсата на елементарни морални стойности в социалните мрежи. “Фейсбук” и форумите приличат на Париж след Революцията. Нападението на Ахмед Доган, при всичките негативи на личността му, би трябвало да предизвика у нормалния човек боязън, смирение. Видяхме как човек натиска спусък към слепоочието на друг и независимо дали това е атентат, или псевдотакъв, нормалната човешка реакция би трябвало да е учудване, кротък уплах. Вместо това мигновено се появиха злоба, ярост, присмех, изстреляни словесно с агресия, наподобяваща ритниците по Октай Енимехмедов и танците на тълпата покрай френската гилотина от 1879 г.

Възпитателният ефект на социалните мрежи е спорен, още по-рисковано е и придобиването на качествено знание. В тях всеки може да е авторитет, учител, проповедник. Но със съмнителни и непроверими достойнства. В дискусия във “Фейсбук” например мъж, упражняващ престижна интелектуална професия, очевидно и със знания в някакви области, уверяваше хилядите си читатели, че в България не е имало петвековно робство, страната ни била васал на Турция. Разговорът бе част от модерната напоследък дискусия за начина на живот на българите след 1396 г. Трябва да се отбележи, че независимо дали българският народ е бил под робство или не, васал няма как да е бил. Васалитет има само при наличие на държавно устройство и това се знае от всеки шестокласник с успех над 3, но очевидно не от въпросния фейсбук проповедник. Давам този малък пример, защото той онагледява как във виртуалната комуникация се произнасят неща, които са толкова нелепи, че е смешно, жалко и обидно да тръгнеш да ги опровергаваш.

Последните дни ни дадоха пример, как и по важни теми може да се формира псевдознание у милиони хора. След атентатите в Бостън американците в социалните мрежи масово объркаха  Чечня с Чехия. На мига се създаде огромно настроение срещу европейската държава, чешкият посланик бе принуден да реагира. После сатирично списание се пошегува, че Сара Пейлин призовала за атака срещу Чехия. Български сайтове и телевизии (предполагам и в чужбина) разпространиха “новината” като сериозна. И ако някой сега тръгне да ограничава проблема до невежите американци или българските медии, то ще му припомня за стотиците небивалици, пускани от шегаджийски сайтове, разпространявани като чиста монета от обикновени български потребители. Тия “шегички” са така написани, че човек с елементарни познания би разбрал недостоверността им. Но хората се хващат.

Невежеството, низките страсти, манипулациите или неволната лъжа – има ги от векове. Но ако до скоро човек ги предаваше само на приятелите си в кръчмата, днес след десет удара по клавиатурата  облъчват милиони. Аудиторията няма друго средство за защита, освен да бъде тройно по-будна, да чете, да се информира. Но това няма как да се случи масово. Псевдоистината излиза от кръчмата и покорява света чрез плетеницата на електронния паяк  – това е голяма опасна промяна, която социалните мрежи внасят във формите на общуване.

Мнозина приемат социалните мрежи като контрапункт на телевизията. И наистина, при тях сам търсиш източнци, приемаш информация, даваш… Но дали те са алтернатива, или просто по-модерно нейно продължение? Герой на Селинджър казва иронично за жена си: “Чете театралната страница във вестника и гледа телевизия до ослепяване – следователно е интелектуалка!”. Действието се развива във времето, когато телевизията е нова технология и се смята, че внася прекрасни революционни промени в комуникацията. Днес, след доста десетилетия, можем пак да кажем иронично: Интелектуалецът стои до ослепяване в интернет, твори статуси и поддържа блог.

Далеч съм от мисълта, че правото на изразяване, на свободна комуникация, на търсене и разпространяване на информация, осигурявани от интернет, трябва да бъдат ограничавани. Нека всеки ги ползва както си иска. Думата ми е, че те не винаги водят до човечност и култура. В повечето случаи до обратното. Това е разговор не за правата, а за продукта, който се получава при упражняването им. Диалог, който трябва да водим най-вече със себе си.

Текстът е публикуван във в-к „Сега“