Горан Атанасов
– Ееее, това е да живееш на морето, големият кеф е, че можеш да ходиш бос. Ако живеех тук само бос щях да ходя.
– И зимата ли?
– И зимата щях да мачкам бос в снега.
– Вижте смокините! Цели дървета…
Откъс от разговор в малък 20 секунден промеждутък, дочут неволно в късия и тесен калдъръм на една от най- живописните улички в Стария Созопол, наречена поетично “Безкрайна синева”, ме кара да се замисля за връзката на морето с хората. А тя е, предполагам ще се съгласите, главозамайваща. От лични наблюдения знам, че човек, когато е край брега, меко казано се държи нелогично. Това е някакъв странен морски синдром. Има, обаче едно място, където този синдром е по- силен откъдето и да било другаде. Това е синдромът Созопол. За това не бих избързал да поставя автора на уводните думи в тази статия в усмирителна риза. Защо ли? Представете си следното. Идва най- сетне лятото, което хората цяла година са чакали, за което цяла година са работили, притиснати от време, шефове, задръствания, срокове, сметки, проблеми, стрес и от обувките си… И ето, че след тази година са край брега и тук сякаш нещо става. Връхлита ги някаква особена емоция, която някои биха определили като магия. Магията се поражда от богатия на кислород йодиран въздух, от миризмата на водорасли, от крясъка на гларусите, от лодката навътре в безкрайната синева, която виждаш като в мираж, от звука на мощен джет, порещ водата. И надявам се да не е жестоко и нахално, но ако прибавим към тази широка картина тясна калдъръмена уличка, виеща се в неизвестното, прегърната от стари къщи на малък исторически полуостров, обявен за архитектурен резерват, ще разберем защо човекът си сваля обувките и ги плещи такива. Просто той се отпуска.
Уличките в Созопол са къси, тесни и начупени. Те преливат една в друга като притоци на пълноводна река и всички те отвеждат към безкрайните морски простори. Дворовете на къщите сякаш се изливат в улиците, зад дуварите надничат клони отрупани и натежали с големи смокини, които се поклащат от морския бриз. Тук ако си нормален човек не може да не те обземе тиха радост. Старият Созопол лично за мен е най- хубавото място на нашето Черноморие и е може би единственият град, в който винаги съм искал да се изгубя. Да вървя по уличките, да се гмуркам в непознатото и да не знам къде ходя… Просто да ходя. И честно казано винаги успявам да се изгубя.„
Старият град е винаги много различен. Изгубвам се в историята, в миналото му. Опитвам се да си представя как е изглеждал през Античността, после през Средновековието… И така унесен в сладки мисли достигам да края на улица “Морски скали” , където под голямо смокиново дърво възрастни баби варят сладко от смокини, а в този момент докато ти, скъпи приятелю, четеш тези редове бабите, приседнали в сянката на някоя стара къща, го продават на туристите. Емоционален за мен момент, защото като екскурзовод съм водил туристи и спирах точно под това голямо дърво, за да им разкажа за големите зелени смокини в Созопол. Сега ми е смешно, но си спомням с каква особена гордост им говорех легендата за Клеопатра, която обичала да си взима вана с мляко и смокини, които са мощен афродизиак, разбира се… Все едно само в Созопол има зелени големи смокини или пък все едно специално са доставяли на тази зашеметяваща красавица созополски смокини, но май на туристите им беше интересно. Моля ви не бързайте да ме поставяте и мен в усмирителна риза, казах ви за синдрома Созопол. Отивам в края на уличката, където стремглаво скалите се спускат в морето.
Много отдавна няколко парчета земя се отскубнали от сушата и днес ги забелязвам на няколко километра навътре в морето. Голямото парче е остров Св. Иван, където миналото лято професор Казимир Попконстантинов откри част от мощите на Св. Йоан Кръстител Господен. Малкото парче до него е остров Св. Петър. Съвсем до брега някога се отделило и трето парче земя, което носи името Св. Св. Кирик и Юлита, известен остров най- вече с това, че на него е било построено първото “рибарско” училище в България. Историята разказва, че през 1925 г. на острова започнало строителството на рибарско училище за подготовка на професионални кадри и осъвременяване на риболова в Черно море. Същинската идея, обаче, била по друга. По силата на Ньойския договор България нямала право на военноморско училище и за това кадрите от Варна се преместили в Созопол, за да бъдат обучавани за “рибари”. Това е и причината доскоро островът да бъде забранена военна територия. През 1965 г. островът е обявен за паметник на културата и е включен в границите на археологически резерват Старинен Созопол. Св. Кирик е и единственият остров в България, който е свързан с континента посредством вълнолом. Минавам покрай Художествената галерия, разглеждам за не нам кой път галерия “Ласкариди”, етнографския музей и музея на Южната крепостна стена и кула. Вървя по панорамните стълби и гледам красивия малък плаж притихнал между скалите. Синдромът Созопол отново ме разболя. По-миналата година идвах тук всяка сряда с туристите. Екскурзията се казваше “Вечерен Созопол с панорамна разходка с корабче около островите”. Включваше едночасова разходка в Стария град. После разходка по вода на борда на “Св. Никола” и два часа свободно време за индивидуална програма, за биричка с рибка или както аз им казвах: за да почувствате атмосферата. Дали ми липсва? Съвсем честно. Да, липсва ми Созопол. Това е може би единственият град в България, където се чувствам също толкова приятно, колкото и в родна Берковица.
Малки камъчета се забиват в краката ми, но аз продължавам да ходя бос, защото е наистина голям кеф и може би и зимата “ще мачкам бос”. С баща ми си купуваме моряшки фланелки и двамата знаем, че взимаме много повече от обикновена раирана тениска. И двамата искаме да вземем част от Созопол. Мисля, че и той пипна синдрома. Гледаше дълго към полуострова, докато аз натисках педала на газта към един от най- хубавите плажове на Южното Черноморие. Плажът “Смокиня”.
Стари думи 