Тайното светилище на Странджа

Горан Атанасов е сценарист на туристически предавания и филми в Bg info channel. Има публикации в National Geographic. Обича природата, обикаля страната и качва хора на стоп. Стреми се да бъде добър човек, доколкото е възможно. Пътува и пише, т.е. твори пътеписи 🙂 Фотографира добре, поради което се получават хубави пътеписи с хубави снимки

“Благодаря ти, момче”, казва дядото докато се настанява на задната седалка в колата. Обичам да взимам хора на стоп, не ме питайте защо. Просто така го чувствам. Потегляме от м. Качул (живописна местност в сърцето на Странджа, през която преминава река Велека). Бях тук, за да взема инж. Петко Нанчев, зам.- директор на ПП „Странджа“. Човек, надарен с обаяние и завидна емоционалност, който познава отлично планината, а на всичкото отгоре е и великолепен изпълнител на странджански песни. Отиваме с него до Граматиково, за да поискаме ключа от Гранична полиция за съоръжението, което те наричат Ябълките. Намерението ни е да минем отвъд кльона и да стигнем до древно светилище, дълбоко в Странджа, което местните почитат от хилядолетия и за което вярват, че дарява здраве.

 Възрастният дядо, когото качихме на моста на Качул е на 90 г. Запален пчелар, който навремето имал няколко пчелина. Сега останал с 11 кошера, но ги продал на агробизнесмен за по 100 лв на кошер. Бизнесменът искал да събере 500 кошера и да развива търговия с манов мед, който се слави с невероятните си вкусови качества. Кошерите на дядото се намират в Качул, понеже идва зимният сезон той дошъл да ги подхрани със сироп. „Слагам захар и вода 1 към 1. 1 кг захар с 1 л вода. Ако някой кошер умре, няма да ми се плати”, споделя дядото. Вече е възрастен и не може да се грижи за пчелите. Оставяме го на центъра в Граматиково. Благодари отново като слага дясната ръка на сърцето си. Отвръщам: “Е, голяма работа”.“Не, голяма работа е, не всеки спира днешно време. Да си жив и здрав.“ Слиза от колата, премята малката платнена торбичка през рамо и тръгва към вкъщи.

Странджа е изумителна планина. Изглежда на пръв поглед леснодостъпна и често пъти е подценявана, а не бива – коментира Нанчев въпроса ми за ориентирането в планината. Неблагоразумието да тръгнете сами, без водач, в гъстите дипли на планината може да ви струва скъпо. Статистиката е красноречива. Най-много изгубени хора има в Странджа. Мястото, което търсим се намира на метри от турската граница в гърлото на мрачен и влажен каньон. За да достигнем до него от Качул е необходимо да поемем през плетеница от горски пътища. Трудността възниква от дърводобивната индустрия, която прокарва все повече нови трасета в гората. „Планината заприлича на лабиринт. Губят се ориентири. Един път да объркаме, ни стига”, казва Витко, шофьорът на нивата, с която тръгваме. Без високопроходим автомобил е невъзможно да прекосим планината. Пъплим по стръмен планински път и навлизаме много навътре в Странджа. Освен ловците, туристите рядко минават по тези немаркирани и непознати маршрути. Петко Нанчев познава планината на пръсти и ни отвежда на стабилизирания път към Сливарово. Трябва да караме по него няколко километра, след което да се включим по стария път към Кости, да стигнем до портала на граничното съоръжение, да отключим и да продължим зад кльона. След това имаме стръмно спускане към долината на Резовска. Някъде там трябва да оставим колата и да вървим надолу към святото място пеша, с чисти мисли и с празни пластмасови бутилки. Около час и нещо ще отнеме пътя, това са близо 30 км през тесни и неравни планински пътища…

Странджа е свещена планина от незапомнени времена. Хората тук вярват в целебната сила на Всевишния и почитат светци, строят параклиси, одухотворяват природни феномени.

Преди време, още когато посетихме Сливарово, Мария Димиева от парка ми разказа за Св. Марина. От хилядолетия хората я почитат и вярвам, че лечебната й сила е помогнала на страшно много хора. „Св. Марина лекува и дава бебета”, ми каза тя. “На 16- ти срещу 17-ти юли, силно вярващи хора, отиват на Св. Марина и преспиват там“. Мария ми разказа поразителна история, която чула от нейната баба. Момченце на няколко години не можело да говори. Дядо му го завел вечерта в светилището. Пренощували. На сутринта детето казало на дядо си: „Копчето на гърлото ми го няма“.

Витко отключва кльона и преминаваме отвъд. Искам да науча повече за Св. Марина и за чудодейната мощ на това място. Петко Нанчев споделя вълнуващ разказ. Няколко години семейство от Граматиково правили неуспешни опити момичето да зачене. Пробвали какво ли не. Петко им казал да пренощуват на 16-ти срещу 17- ти юли на Св. Марина.  Сторили го. Година по-късно около празника на Св. Марина им се родило чудесно момиченце. Нарекли я Марина.

Спираме колата на тесен път и продължаваме пеша през гората. „Мястото е доста тайнствено, загадъчно и силно“, казва Петко, докато ми подава ябълка. Движим се през дъбова и букова гора, а на няма и 5 метра в страни се намира телена ограда. “Това е лъжливо съоръжение”, информира Петко. Направено е с цел бежанците да си помислят, че вече са преминали ограждението и да са спокойни. Обикновено на тази мрежа се поставяли сигнални ракети, така че когато ги закачиш, да се изстрелят и известят за нарушител. Не след дълго ходене стигаме до стръмно дере и вход на пещера. Това е Св. Марина.

Говори се, че Света Марина идва в съня на хората, които вярват в нея, пророкува и дава съвети какво да се направи, за да се спасят вярващите от болести и нещастия. В много от църквите и манастирите, които носят нейното име има лечебни води, особено силни в деня на Света Марина – 17-ти юли. Почитана е като покровителка на брака, водите и Южното Черноморие. Нейният ден е празник и за занаятчиите, които боравят с огън – ковачи, железари, калайджии, медникари и грънчари.

Слизаме внимателно по хлъзгавите стълби и влизаме в пещерата-светилище. „Лековитото аязмо е на тавана“, казва Димиева и сочи с пръст капчиците, които капят от горе, сетне добавя: „Когато тук влезе някой много грешен човек, водата престава да капе“. На пода са поставени отрязани шишета, които събират лековитите капки.

Мария Димиева и Петко Нанчев палят свещички. Петко целува иконата на светицата. Сетне се качваме и сядаме на малък заслон, изграден от парка, да отдъхнем и да хапнем по нещо набързо. „Трябва до половин час да тръгнем”, казва Витко. “Тук много бързо се стъмва и е хубаво да намерим пътя обратно”.

Едно от най-дивите и трудно достъпни места в цяла Странджа е светилището Св. Марина.  До него няма информационни табели, няма маркировка. Пътят е дълъг и труден. Без водач няма да го намерите. И въпреки че от парка са поставили GPS- координати, откриването е на практика невъзможно, заради липсата на обхват и смущенията в сателита. Св. Марина продължава да пази своите тайни и да допуска малцина- силно вярващи и посветени, и тук-там някой като мен, воден от неистовия човешки стремеж към непознатото и тайнственото. Стремеж към това да надникнeщ отвъд. Навремето нивите на сливаровци стигали почти до Св. Марина. Ето, че след толкова много години, планината отново е завзела това, което и е принадлежало. Отново го е скрила в гъстите си гори и е забулила тайната. Все повече се убеждавам, че някой неща просто трябва да си останат загадкa и в това е техният смисъл.

Хенри Торо: Американското правителство! Не то осигурява свобода, мир, образование

“ Всяко гласоподаване е вид хазарт, подобно на дамата и таблата, но с лек привкус на морал“, пише Хенри Дейвид Торо в есето „Гражданско неподчинение“. И още: „Нима е нужно гражданинът за миг дори, дори в нищожна степен да подчинява съвестта си на законодателя? Защо тогава всеки човек има собствена съвест? Мисля, че първо трябва да сме хора и подир това – поданици. Не е толкова важно да питаем уважение към закона, колкото към правдата“. По-долу публикуваме извадки от есето. Торо го пише в средата на XIX век, но думите му са актуални и днес – в контекст на изборите в САЩ, в контекст на всички държавни управления 

Американското правителство! Какво е то, ако не само една традиция, при това неотколешна, устремена да се предава непокътната от поколение на поколение, но всеки миг губеща по нещо от целостта си? То няма силата и жизнеността на отделния жив човек, тъй като отделният човек може да го подчини на волята си. За хората правителството представлява нещо като дървен топ, но ако наистина решат да го използват като такъв и го насочат едни срещу други, той ще се разпадне; ето че и за подобна цел той е напълно ненужен, понеже на хората им е достатъчна каква да е сложна машинария, чийто грохот да чуват, та да оправдават собствената си представа за правителство. Така правителствата показват колко успешно хората могат да бъдат заблуждавани и дори да се самозаблуждават, уж все за собствено благо. Блестящо, трябва да се признае. Ни веднъж американското правителство не е подкрепило някое начинание по друг начин, освен посредством пъргавината, с която се е отмествало от пътя му. Не то осигурява свободата на страната. Не то умиротворява Запада. Не то дава образование. Не то, а характерът, присъщ на американския народ, е в основата на всичко постигнато. Тоя характер би постигнал и повече, ако навремени правителството не беше заставало на пътя му. Защото по замисъл правителството е целесъобразност, посредством която людете биха могли да си осигурят независимост един от друг, и, както е казано, колкото по-целесъобразно е едно правителство, толкова по-независими са управляваните. Ако търговията не притежаваше гъвкавостта на каучука, тя никога не би съумяла да прескача препятствията, които законодателите непрекъснато изпречват на пътя й; бъдат ли съдени цялостно според последствията от деянията им, а не частично според намеренията им, тия хора заслужено би трябвало да бъдат третирани и наказвани като злодейците, които слагат препятствия по железопътните релси.

Но говоря ли по същество и като гражданин, аз – за разлика от наричащите себе си неправителствени люде – се обявявам не за незабавно премахване на правителството, а за незабавно подобряване на правителството. Нека човек оповести що за правителство би спечелило уважението му – това вече ще е стъпка към усъвършенстването на държавното управление.

В последна сметка, щом властта вече е преминала в ръцете на народа, мнозинството е оставено да управлява и управлява дълго не защото е по-голяма вероятността правото да е на негова страна, не защото и малцинството намира това за по-справедливо, а поради физическото му превъзходство. Обаче правителство, в което мнозинството надделява при всички случаи, не може да се основава на справедливостта – дори и такава, каквато я разбират хората. Невъзможно ли е правителство, в което не мнозинството по право, а съвестта да решава кое е добро и кое – зло; в което мнозинството да решава само ония въпроси, спрямо които е приложим законът за целесъобразността? Нима е нужно гражданинът за миг дори, дори в нищожна степен да подчинява съвестта си на законодателя? Защо тогава всеки човек има собствена съвест? Мисля, че първо трябва да сме хора и подир това – поданици. Не е толкова важно да питаем уважение към закона, колкото към правдата. Едничкото задължение, което имам право да поема, е по всяко време да върша онова, което смятам за правилно. Съвсем вярно е твърдениет, че общността няма съвест; но общност от съвестни люде е вече общност СЪС съвест. Законът не е направил хората ни на йота по-справедливи, а от почит към него дори и добронамерените стават всекидневно проводници на несправедливостта.  (…)

Как подобава човеку днес да се отнася към американското държавно управление? Моят отговор е, че всяко обвързване с него носи позор. Нито за миг не мога да съзра МОЯТА държава в тая политическа организация, която е също тъй държава на РОБИТЕ. (…)

Всяко гласоподаване е вид хазарт, подобно на дамата и таблата, но с лек привкус на морал; една игра с доброто и злото, с въпросите на морала, съпътствана, разбира се, от обзалагания. Репутацията на гласоподавателите не е заложена на карта. Давам аз гласа си според както, да кажем, съм преценил за правилно, но животът ми не зависи от това дали правилното според мен ще надделее. Склонен съм да се съглася с мнозинството. Неговите задължения следователно се изчерпват с целесъобразността. Дори и гласуването в полза на правдата е равносилно на бездействие. То означава ни повече, ни по-малко да изразиш пред хората желанието си тя да възтържествува. Мъдрият човек не би оставил правдата на волята на случая, нито би желал тържеството й посредством властта на мнозинството.

Православният блок на Русия и важността на Украйна

Може ли Русия да формира край себе си обединение между държавите с преобладаващо славянско и източноправославно население? По този въпрос в София в средата на октомври дискутираха учени. Освен българи, участваха и представители на Института за стратегически изследвания при президента Путин. Самюъл Хънтингтън анализира в средата на 90-те години на миналия век предпоставките Москва да образува около себе си политически и икономически блок. Той разглежда и ключовото в този аспект значение на Украйна. Тя, както потвърдиха и проведените преди две седмици избори, е обречена да бъде разделена. Публикуваме части от главата „Русия и нейната „близка чужбина” от книгата  „Сблъсъкът на цивилизациите” на Самюъл Хънтингтън

Наследникът на царистката и на комунистическата империя е един цивилизационен блок, който в много отношения е сравним със западния блок в Европа. Намиращата се в неговия център Русия, еквивалент на Франция и Германия, е тясно свързана с един вътрешен кръг, който включва двете предимно славянски православни републики Беларус и Молдова, Казахстан (40% от чието население е руско) и Армеиня – исторически близък съюзник на Русия. В средата на 90-те години всички тези страни имат проруски правителства, дошли на власт като правило чрез избори. Близки, но по-хлабави отношения съществуват между Русия и Грузия (предимно православна) и Украйна (преобладаващо православна), като и двете страни имат и силно развито чувство за национална идентичност и за минала независимост. На православните Балкани Русия има тесни връзки с България, Гърция, Сърбия, Кипър и не толкова тесни с Румъния. Мюсюлманските републики от бившия Съветски съюз си остават силно зависими от Русия както в икономическо отношение, така и в областта на националната си сигурност. За разлика от тях балтийските републики, гравитирайки към силовото поле на Европа, категорично се оттеглиха от руската сфера на влияние.

В основни линии Русия се очертава като лидер на блок, чиято сърцевина е православна, докато окръжаващият буфер е съставен от относително слаби ислямски държави, над които тя доминира в различна степен и които ще се стреми да освободи от влиянието на други сили. Освен това Русия очаква, че светът ще приеме и ще одобри тази система. По думите на Елцин, казани през февруари 1993 г.,чуждите правителства и международните организации трябва да „предоставят на Русия специални пълномощия като гарант на стабилността в бившите региони на Съветския съюз“. Докато Съветският съюз представляваше свръхсила с глобални интереси, Русия е голяма сила, която има регионални и цивилизационни интереси.

Православните страни от бившия Съветски съюз играят първостепенна роля за развитието на кохерентен руски блок в евразийската и в световната политика. По време на разпадането на Съветския съюз и петте споменати страни първоначално поеха в силно националистична посока, подчерта­вайки повопридобитата си независимост, и се дистанцираха от Москва. Впоследствие съобразяването с икономическите, геоополитическите и културните реалности принуди гласоподавателите в четири от тях да изберат проруски правителства и да подкрепят една проруска политика. Народите от тези страни очакват от Русия поддръжка и закрила. В петата страна, Грузия, военната интервенция на Русия насилствено наложи подобна промяна в позицията на правителството. (..)

След Русия най-многочислеиата и най-значимата бивша съветска република е Украйна. През различни периоди от своята история Украйна е била независима държава. Въпреки това през по-голямата част от модерната епоха тя принадлежи на политическа общност, управлявана от Москва.

Решаващият обрат настъпва през 1654 г., когато водачът на казашки бунт срещу полското владичество Богдан Хмелницки се обрвъзва с клетва за вярност на руския цар срещу подкрепа против поляците. Оттогава до 1991 г., с изключение на кратък период на независимост между 1917 г. и 1920 г., това, което днес наричаме Украйна, в политическо отношение се контролира от Москва. Украйна обаче е страна на разлом, която има две различни култури. Цивилизационната линия на разлома между Запада и православието от векове минава през сърцето на страната. В един или друг момент от миналото западната част на Украйна е съответно част от Полша, Литва и Австроунгарската империя. Голяма част от нейното население принадлежи към униатската църква, която практи­кува православни ритуали, но признава върховенството на папата. В исторически аспект западните украинци говорят украински език и са категорично националистки настроени. От друга друга страна, населението от източната част е предимно православно и в преобладаващата си част говори руски. В началото на 90-те години руснаците съставляват 22 % от населението на страната, а рускоезичните украинци – 31 %. Обучението на по-голямата част от учениците в основните и средните училища се води на руски. Кримският полуостров е с преобладаващо руско население и е бил част от Руската федерация до 1954 г., когато Хрушчов го предава към Украй­на, привидно съобразявайки се със споразумението с Хмелницки от преди 300 години.

Различията между Източна и Западна Украйна се проявя­ват в нагласите на хората, населяващи двете части на страната. Така например към края на 1992 г. една трета от руснаци­те в Западна Украйна (в сравнение с едва 10 % в Киев) твър­дят, че се чувстват некомфортно от враждебното отношение към тях. (…)

Предвид на това разделение отношенията между Украйна и Русия могат да се развият по един от три възможни начи­на. В началото на 90-те години между двете страни са нали­це сериозни проблеми, свързани с ядрените оръжия, Крим, правата на руското население в Украйна, черноморския флот и с икономическите отношения. Мнозина смятаха, че е въз­можен въоръжен конфликт, което накара някои западни ана­лизатори да заявят, че Западът трябва да подкрепи запазване­то на ядрения арсенал на Украйна, за да се предотврати евен­туална руска агресия. Ако приемем обаче, че цивилизация­та има първостепенно значение, прояви на насилие между украинци и руснаци са малко вероятни. Това са два славян­ски, предимно православни народа, които в течение на векове са имали тесни връзки помежду си и между които смесе­ните бракове са нещо обичайно. Въпреки изострените спор­ни проблеми и натиска на крайните националисти от двете страни, ръководителите на тези държави работят упорито и в повечето случаи успешно за смекчаване на тези проблеми. Изборът на определено проруски ориентирания президент на Украйна в средата на 90-те години намалява вероятността за сериозен конфликт между тези две държави. Докато на дру­ги територии на бившия Съветски съюз мюсюлмани и хрис­тияни често се сражават помежду си, а между руснаците и балтийските народи е налице голямо напрежение, както и ня­кои сблъсъци, към 1995 г. не се наблюдава практически ни­какво насилие между руснаци и украинци.

Една втора и доста по-значителна вероятност е Украйна да се разцепи по линията на разлома на две отделни форми­рования, като източното се слее с Русия. Въпросът за отделя­нето бе повдигнат за пръв път във връзка с Крим. Населени­ето на Крим, 70 % от което е руско, по време на проведен през декември 1991 г. референдум в голямото си мнозинст­во подкрепи независимостта на Украйна от Съветския съюз. През май 1992 г. парламентът на Крим също така гласува за независимост от Украйна, след което под натиска на Украйна отмени това решение. Руският парламент обаче гласува за отмяна на връщането на Крим към Украйна от 1954 г. През януари 1994 г. в Крим бе избран президент, чиято кампания мина под лозунга „Единство с Русия“. Това даде основания на някои да зададат въпроса: „Няма ли Крим да се превърне в следващия Нагорни Карабах или в следващата Абхазия?“Отговорът бе категорично „не“, доколкото новият президент на Крим се отметна от вече даденото съгласие да проведе ре­ферендум за независимост и вместо това започна преговори с Киев. През май 1994 г. обстановката наново се нажежи, ко­гато парламентът гласува за възстановяване на конституция-та от 1992 г., което на практика означава, че полуостровът става практически независим от Украйна. Наново въздържа­ността на руските и на украинските лидери обаче не позволи този въпрос да породи насилие, а избирането на проруски настроения Кучма за президент на Украйна два месеца по- късно блокира стремежа за отделяне на Крим.

Тези избори обаче показаха, че е налице възможност за откъсване на западната част от другата Украйна, която все повече и повече се движи в посока към Русия. Някои русна­ци вероятно биха посрещнали това с одобрение. Както се из­рази един руски генерал: „Украйна, или по-скоро Източна Ук­райна, ще се завърне при нас след пет, десет или петнайсет години. Западна Украйна да върви по дяволите!““ Подобна остатъчна униатска и прозападно ориентирана Украйна обаче може да стане жизнеспособна само с помощта на силната и ефикасна подкрепа на Запада. Но такава подкрепа би могла да стане реалност само ако отношенията между Запада и Ру­сия сериозно се влошат и заприличат на отношенията от вре­мето на Студената война.

Третият и най-вероятен сценарий предполага, че Украйна ще си остане единна, раздвоена, независима и като цяло тяс­но ще си сътрудничи с Русия. След като веднъж бъдат разрешени въпросите с ядрените оръжия и военните сили, най-сериозните дългосрочни проблеми ще бъдат икономически, а тяхното разрешаване ще се улесни от повече или по-малко общата култура и от тесните лични връзки. Отношенията между Русия и Украйна са за Източна Европа това, което са отношенията между Франция и Германия за Западна Европа, коментира Джон Морисън. По същия начин, по който френско-германските отношения съставляват ядрото на Ев­ропейския съюз, руско-украинските са ядрото, което е значи­мо за единството в православния свят.