Спомен за времето, когато мерцедес спря пред къщата на дядо Либен

Обезлюдяването е процес с корени в миналото. И не винаги е свързан с политика и икономика. Първан Симеонов разглежда ретроспективно проблема, служи си с трудовете на изследователи от предишните десетилетия. Той е редовен докторант по политология в СУ „Св. Климент Охридски”, социален изследовател, автор на научни публикации и статии в периодичния печат.  Директор в „ББСС Галъп интернешънъл“, участник в изследователския екип на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски”, ръководен от проф. Петър-Емил Митев.

„Големите проблеми на малкия град”. Така е кръстил статията си Анастас Илиев, когато в края на 60-те години на миналия век обобщава изследване за младите хора в малките градове.

По онова време Анастас Илиев е част от екипа на младежките периодични издания, наред  с Филип Панайотов Любен Николов, Константин Господинов, Минчо Семов.
Днес материалът му за малкия град може да се открие в един сборник с червени корици „Социализмът и младежта”. Дава ми го социологът проф. Петър – Емил Митев.
Наглед глуповата е идеята да се преразказва публикация от преди половин век, но не мога да се въздържа. Ще се радвам, ако поне малко повече хора се зачетат в документа за времето.

Без оценки, чист преразказ.
Та през 1965-а и 1966 г. списание „Младеж” прави проучване за миграционните проблеми на младите хора в малките градове. Днес бихме нарекли това медийна анкета. Тя не носи претенцията за представителност, но осигурява широка картина и поле за мислене.
Попитани са 2060 девойки и младежи от 88 града. При две любопитни условия: да са кореняци и да не са учащи, т.е. да са навлезли в реалните проблеми на живота.
Има нещо забавно, а и горчиво иронично в това, че половин век по-късно отново медии тръгват по следите на големите проблеми на малкия град. Този път – по-скоро: на големия проблем с малкото млади хора.
Впрочем, тъкмо в онова време започват изследванията на младежта, които по-късно стават изключително развито в България научно направление, свързано с легендарния Научноизследователски институт за младежта. По-първо – Център за социологически изследвания на младежта. Той се създава едновременно с Института по социология към БАН и води началото си именно от вестник „Народна младеж” и списание „Младеж”.
Но да се върнем към малкия град. През 60-те миграцията вече е огромната тема. През 1967 г. е и първото мащабно младежко изследване в страната на тази тема. Неговите изводи очертават онова, което ще се случи със селата. Което вече се случи със селата.
Какво обаче се случва в онзи момент с малките градове?

Главният процес в малките градове,
отбелязва Анастас Илиев, е включването на населението в промишления цикъл. Накратко: „вносът” на хора от селата и „износът” на хора към града.
Дотук добре, но авторът с горчивина обобщава, че развитието на малките градове изостава от всеобщия прогрес, а младото поколение по-трудно понася характерния за този тип населени места особен социален климат.
Красноречив пасаж: „Никой не може да оспори: малкият град не е чужд на новите творения на техническия прогрес. Киното и телевизията, радиото и моторите са обикновено явление. Някак странно и даже непривично за вековно наслояваната патриархална атмосфера е да се види телевизионна антена, покатерена на стария градски часовник, мерцедес, спрял пред дома на дядо Либен или Дудековата къща, а в дъсчените одаи, които проскърцват от изживяното столетие, да свири магнетофон и да слушаме Рита Павоне, Лили Иванова и Джони Холидей. Странна и непривична е такава симбиоза, но тя е факт и би трябвало да таи в себе си примамливи надежди. Оказва се, че за младото поколение симбиозата е недостатъчна. То има по-реалистични концепции за своето място в живота, което поставя с едно обществено чувство за дълг по-високо от романтичната и спокойна красота, причудливо и властно дали среща на два века и три епохи.”
За справка: в разглежданите малки градове тогава живеят около 20 пъти по-малко хора, отколкото в големите градове. Средната големина на четирите най-големи града е 160 хиляди души, а на 100-те с население до 20 хил. – 8 хил. души
По-малкият мащаб би следвало да улесни комсомола? Не съвсем – той не оправдава надеждите напълно, критикуван е, към него са отправени препоръки.
„Голямото явление чука на вратата” (пише Илиев): младите хора системно напускат, а нови не идват, дори от селата. Добре – идват, но все по-трудно.
Последиците? Най-сериозни – от социално-икономически, но и от политически характер. Накратко: демографско остаряване на малките градове.

Оптимизмът
Малките градове в онзи момент дават един добър – според изследователите – процент на млади хора, които поне в скоро време не смятат да напуснат града и му останат верни. Става дума за 60 на сто от анкетираните. Наистина оптимистично. Ползвана е анонимна анкета, но и стотици разговори, интервюта, преглед на архиви.
Половината от анкетираните казват, че имат възможност да работят по специалността и професията, която им допада. Също половината са доволни от условията за повишаване на образование и култура, включително и самообразованието. Над 50 на сто са и тези, които намират условията за подходящи за „победата на новото, модерното”. Но това са предимно хора с по-ниска възраст и образование, пише Илиев, а следователно: не е ли занижен техният критерий?
По една пета от попитаните млади хора казват, че се самообразоват, че четат предимно художествена литература, че спортуват, че помагат в домакинството. Два проблема се набиват на очи – един от „новото и модерното” и един от „старовремската психика” – увлечението в запалянковщината и навикът на прекаленото занимание с въртокъщничеството.
„Защо живеете в този малък градец?”, питат през 60-те от списание „Младеж”. 72% от попитаните считат, че местожителството се определя от домашно-семейните фактори – тук са родени, тук са родителите, къщата.
„Какво ви харесва тук?” 23,5 на сто – „всичко” (така отговарят предимно семейства с деца, които имат добра работа, имат къща или я строят); 49,8 на сто – „тишината и спокойствието”; 46,2 – „хубавата природа и здравословния климат”.

33% мислят да напуснат малкия град.

Защо – заради не достатъчно добрите битови условия (44 на сто), заради това, че няма достатъчно работа (31,4 на сто), заради липсата на културни развлечения (26,1 на сто), заради липсата на интересна среда (18,5 на сто) и „Останахме без приятели. Изселиха се” – 5,6 на сто.

Мъжете се безпокоят най-много за жилище и жилищни удобства – те са утрешни глави на семейства. И при жените това е водещо притеснение, но следвано плътно от еднообразието.
Какво да направи държавата, за да промените мнението си към малкия град? Попитани са само хората от тази една трета, които мислят за напускане. И отново изпъкват битово-икономическите проблеми – работа и заплащане. После идва сключването на брак – тревога най-вече при девойките. На трето място – жилищният проблем. Той обаче пък не стои в такава степен при девойките.
Авторът обяснява на съвременния (си) читател: девойките се тревожат за брака, за жилището се тревожат родителите им и мъжете им. „Стародавните традиции така гласят” – пише Илиев – „Но много бихме искали едно по-еманципирано и самостоятелно отношение на девойката…”

Дон Кихот се бори с вятърни мелници
Заглавието е взето дословно от статията. Става дума за манталитета на малкия град и „старомодната борба на съвременните еснафлии барони” за „честта” и „морала” на младите.
С болка са изредени случаи и цифри. 60 (!) на сто са единодушни, че условията в малкото градче не помагат за създаване на приятелство и обич между хората.
Пак дословно: „Махленските клюки, мълвата, злъчният поглед, мерзкото сватовство, сведено едва ли не до полусводничество, злите езици и просташката трактовка на всяко невинно обръщение, закачлива усмивка или приятелски жест – ето част от зловещите остатъци от миналото, които отравят обичта и я прокуждат, но заедно с нея прокуждат и много от тези, които искат да я имат, и не по рецептите на миналия век”.
Заедно с използването на служебните отношения, „бездушието” на „бюрократизма”, „жилавия консерватизъм”, всичко това според Анастас Илиев прави от малкия град „приятно еснафско блато”.
Две трети от анкетираните са споделили, че там се гледа с лошо око на модерното облекло, песните, танците, събирането с приятели.
В Асеновград танцова забава създала условия за тревога за „комунистическото възпитание на младежта” (основен термин в младежката политика в онова време – нещо като „гражданското участие на младежта” или както там беше – в днешната псевдополитика за младежта).
В Провадия дори градският комитет на комсомола не могъл да излезе на глава с управителя на местния ресторант – не можело в ресторанта да има младежка забава.
27-годишна млада жена, среден специалист, активен комсомолец, влага в анонимната анкета и писмо „Върнете съпруга ми, който по служба много пътува… (в негово отсъствие) не мога да изляза никъде… всички одумват”
96% от анкетираните млади семейства не танцуват, не знаят модерните танци! В две трети от изследваните градчета в книжарниците не се продават плочи. Повече от половината млади хора не са виждали София. Две десетилетия вече са минали от Втората световна война, припомня Анастас Илиев.
Налага се мащабна работа за преодоляване на „дребнобуржоазните традиции”. Защото: недопустимо е общественото мнение да проявява „глупаво и бездушно отрицание към един справедлив развод, към брак между девойка и разведен или между вдовица и младеж”, а в същото време същото обществено мнение да се отнася с подчертано „благодушие към вечерното „движение” по главната улица – едно не много красиво национално явление, което, според нас, е образец на лениво, колективно и методично прахосване на свободното време по един от най-безполезните от всички известни на човека начини”.
Цялото изследване, обобщено от Илиев, е едно оправдаване на младите, но в едно те не са пощадени (освен „движението по главната”): не се борят достатъчно. Затова

Нещо трябва да се направи
(Отново присвояваме заглавие) Проблемите са ясни – младежта търси работа. Правилна крачка е било постановлението на Министерския съвет за ново райониране на производителните сили. Но всеки малък град трябва да има своя програма – една максимум и една минимум. В нейното изработване трябва да вземе участие и самата младеж.
Повече грижи за бита – жилища, обзавеждане, комунални цехове. По-големи субсидии от държавата към градовете.
Повече места за културен отдих, развлечения, забави, танци. Младежкият дом да стане привлекателен – да има техника в него – местните предприятия могат да помагат. Изпъква необходимостта от помещения за младежки клубове.
„Крайно време е да се разбере, че възпитанието на младежта изисква материална база, по-голяма от боя и четки за лозунги…”
Нужни са условия за приемане на телевизионни програми в малките градове. Радиоуредбите – да имат по-интересни програми. Търговските организации – да доставят модно облекло и мебели, а не залежали стоки – както често се случва. Ревюта за нова мода. Преквалификация на шивачи – да спрат да шият по следвоенни кройки.

* * *
В последните месеци не спират да излизат данни за предполагаемото бъдеще на малките населени места. Наскоро дори ми попадна материал за съвременния живот в малките градове. В един от модните напоследък сайтове за писане.
А преди половин век вече знаехме. Нещо трябва да се направи, пишехме. Дори направихме. Добро или лошо, но не малко.
Години наред България няма политика за равномерно развитие на територията си. За долу-горе еднакъв достъп до качествен живот. Това едва ли е новина.
Новината обаче е, че това вече не е дори и престижно за мислене. Обзалагам се, че ако пусна статията на Анастас Илиев в някой сайт, отдолу ще има коментари със сарказъм. Или в най-добрия случай – умиление.
Не е новина също, че се пръкнаха управленци, които мислят, че животът започва с тях.
Новината е, че скоро животът за част от страната ни може да свърши. Буквално.

Хаджийски – винаги реалистичен

На 13 октомври 2012 г. в Троян се откри паметник на Иван Хаджийски. Събитието бе посветено на 105-тата годишнина от рождението на основоположника на българската социология. Приносът на Хаджийски в областта на философията, политически науки, народопсихологията и до днес остава недостатъчно оценен. Откриването на паметника в родния му Троян бе подминато от голяма част от медиите. Тук припомняме „Оптимистична теория за нашия народ“. За едни тя е лозунг за утвърждаващата същност на българина. За нас –  текст с вечни, неопровержими и винаги неудобни истини .

Наистина, никой българин досега не е дръзнал открито да пораженствува с песимистични теории за нашия народ. От никоя българска трибуна върху лицето на този народ не е хвърлена публично кал, която да е нужно да бъде мита с доводите на една оптимистична теория. Но това още не значи, че неразбирането на печалните материали, които дава нашият личен и обществен живот, не кара отделни лица и групи да правят повече или по-малко прикрито песимистични обобщения. И до ден-днешен ние купуваме в магазините чешки бархети, италианска коприна, френски гьон, английски вълнени платове, германски лакове, произвеждани в Габрово, Сливен, Русе или София. Трябваше със закон да наложим на производителите да слагат в написаните на чужд език марки знака „Б. П.“. Песимизмът на купувачите досежно българското производство обаче принуждава производителите да турят този предателски и изобличаващ знак на такова място в марката, където същият най-мъчно може да се открие. Думите „българин“ и „българска работа“ у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. Фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с презрителния термин „българин“. „Българска работа“ (конгрес, културно тържество, състояние, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.

Пенчо-Славейковото отношение към обществения живот и обществените борби е едно от най-осъдителните заключения на този вид песимизъм, намиращ място сред нашата дребнособственическа интелигенция, която не прави разлика между класова и национална безнадеждност, а пренася много неща от болния върху здравия. В името на това неверие в силите на народа ни на времето Ал. Батенберг със своите пълномощия се опита да провежда у нас политика на просветен абсолютизъм, макар че ако станеше днес от гроба си, мъчно би могъл да намери своя дворец, скрит сред нова София, творение на презираната от него българска демокрация. Теориите за автокрация, за елитно управление имат като задкулисна обосновка схващанията, че народът ни е неспособен да се самоуправлява, че нравствените ни недъзи са неизцерими.

Като завършек на всички тези обиди стои теорията за произхода на българския народ, разпространявана в разговори от един син на нашето племе, който със своите дарби и със своята европейска кариера е живо опровержение на собствения си песимизъм. Нашият народ бил образуван през време на преселението на народите от смешението на отделните раси, като всичко, което било физически негодно да се придвижи по-нататък и което, като нравствено негодно, било изгонено от племето си, останало тук, за да образува националната ни субстанция. И кръвта, която изпълнила този злополучен етнически агрегат, е същата кръв, която тече днес в жилите ни и която трови личния ни и обществен живот.

II

Ала най-лошото тук не са погрешните обобщения, до които се стига: че в случая се касаело не до социални явления, а до прояви на българската кръв; че сме имали работа не с една историческа преходност, а с някаква вечна национална субстанция; че това били грехове не на една обществена епоха, а вечна участ на българския народ, която никаква обществена система не ще бъде в състояние да промени; че с пасивното салдо на днешния обществен баланс трябвало да се задължи не сметката на носителите на днешната епоха, а сметката на целия български народ, и то за всички времена! Най-лошото е, че тези обобщения от областта на логиката минават в областта на практиката и нанасят съдбоносни поражения върху националната ни участ. Убиват се чувствата на национална гордост. Пепели се социалният патос. Гаси се напрежението на историческия ни устрем. Политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост. Историческото мъжество на борците за новото, вместо да се прославя като върховен дълг, се карикатури като историческа наивност.

Славейковото отношение към обществения живот гони от него най-доброто и най-годното, за да разчисти място за по-отчайващ списък на лица, които, жертва на една историческа безнадеждност („това положение нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи“), са се изолирали и атомизували в своите кабинети, в личната си работа, оставяйки обществените дела да се развиват със страшни исторически производствени разноски. За характеристиката на такова обществено дезертьорство и политическо ренегатство достатъчно е да се посочи случаят с Яворова, който започна със социализма, опита след това да се вдъхнови от патоса на македонското движение, узна някои задкулисни работи, отчая се и оттам мина към атомистичния индивидуализъм, за да завърши съвършено логично с физическо самоубийство, след като си бе направил вече обществено харакири. Ние трябва да си дадем сметка на какво израждане ще подхвърлим народните сили, ако ги сковем в един политически ред, вдъхновяван от идеите на автокрацията и на просветния абсолютизъм.

Една оптимистична теория за българския народ днес може да има обществено значение само доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и социално въодушевление с наивни идеализации на българския народ, каквито правеха историята от 1762 година и писанията на Раковски. Днес ще бъде смешно да сочим българския народ като пръв народ в Европа, доказвайки това с обстоятелството, че санскритският език всъщност бил български, понеже „санскритски“ значело „самскритски“, т.е. таен език, и понеже френската дума têteидела от българската тетю (татю). Ние не можем да правим това въпреки смешния тевтонски пример, защото в широка историческа проекция няма всъщност низши и висши раси, велики и малки народи; защото величието и изостаналостта на един народ зависят от точката, която е достигнал той в общественото си развитие; защото общественото развитие на всички народи се извършва в едри линии съгласно едни и същи закони и защото никой народ не е изключен от това развитие. Най-сетне, за да бъде убедителна, тази оптимистична теория не трябва да се прави сляпа пред фактите, които дават материали за песимистични заключения. Напротив, заставайки с лице срещу тях, тя трябва в техния разбор да изкове своята несъмненост. Поради това, макар и с неособна охота трябва да кажем: Вярно е, докато широката маса у нас има правилно принципно политическо отношение към частната собственост, в личната си практика спрямо чуждото ние имаме осъдителни навици. Глава XXII от наказателния закон съдържа най-често нарушаваните у нас състави. Ние не можем да се похвалим с особна социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване на незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент? Вярно е по-нататък, че понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи. Един мой чичо, възпитан в патриархалните традиции на абсолютната честност, напразно се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски фирми.

– Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята честност? – питаше той с отчаяно недоумение.

– Та тъкмо в твоята честност е всичката беля – бе отговорът.

Трябва да признаем, че по този път у нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности между другото не са проява и на тази презумпция? Честта, това обикновено е качество на глупците,която с негова помощ сигурно и безвъзвратно си провалят кариерата. Достатъчно е да се посочи в това отношение историята с генерал Михаил Савов. В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество. Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие. Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство? Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване:

– Е, пада ли нещо?

Малко ли литературни критици са хора, от които бащите им са искали да направят добри адвокати? Малко ли „писатели“ живеят от залъка на жените си, които работят като учителки, чиновнички, продавачки в магазини или имат трикотажни работилници, и чието прозвище „писател“, поддържано с някой стих, с някой разказ или „роман“, обикновено със статии и преводи, служи като квитанция за получаваното „жалование“? Едно време школската литературна амбиция минаваше следния жизнен път: писател, артист, и най-сетне журналист с тенденции към политическа кариера. Днес жизненият път на много наши „писатели“ върви така: студентство – с дигната яка и рошава коса. Работа в редакция. От приятелство и от немай-къде – някоя и друга колона за разказ, театрална критика, музикална рецензия. Превод на книга. Редовно посещаване литературния пазар „Цар Освободител“. Съответни запознавания, при които възниква въпросът за професията на господина. Понеже господинът не е нито адвокат, нито лекар, нито бозаджия, нито инженер, нито собственик на бюро за женитби или на склад за въглища, а е написал няколко статии, единствено правдоподобният отговор е: писател. Днес „писател“, казано с иронично трепване ъгъла на устата, утре – със снизходителна усмивка, други ден – с прозявка, на четвъртия – с безразличие, на петия – по навик, и психозата е готова. Най-после, щом е писател и нищо друго, мястото му е в Писателския съюз. За тази чест той е готов на всяка услуга. С получаване легитимация от Писателския съюз, тази шеметна кариера добива логическия си завършек, макар че на читателите на вестници имената на някои новоприети членове звучат като имената на асове, не взели участие в абисинската война. Следващата история е известна. Тя свършва със смъртта, с десетина некролога, с реч от председателя и с един възпоменателен лист, който дава възможност да се лансират десет нови имена, пишейки щедро похвали за колегата, очистил един стол в писателските кафенета… Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас — завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава? Ала изброените дотука материали, колкото и да не са угледни, дават ли право на песимистични заключения?

IV

Че посочената отрицателна нравственост не е проява на някаква българска кръв, а едно обикновено социално явление, показва нравственото величие на Възраждането – епохата, която представлява не както обикновено се мисли, събуждането на една заспала нация, а процесът на нейното изграждане. Тъкмо думите „българин“, „българска работа“, „българско производство“ изразяваха тогава националния подем, националната гордост и чест. И може ли да бъде другояче? Българският народ чрез своите търговци и еснафи беше завоювал стопански не само страната, която политически му бе отнета преди четири века, но бе излязъл вън от границите на грамадната турска империя. Копието и боздуганът се бяха преклонили пред иглата и аршина. Румънските селяни режеха дини с габровски ножчета, стружките моми белеха пирдопски платна, виенските буржоа носеха ботуши от тетевенски сахтян, цариградските ефендита закусваха с дряновски луканки, александрийските кадъни пиеха мляко от копривщенски биволици, в цялата почти турска империя се носеха дрехи, шити в Копривщица, Клисура, кроени от шаяци, тъкани в Троян и Рупча, гайтаносани с габровски, карловски или калоферски гайтани. И този българин, пред когото лежаха пространствата на необятната турска империя, всички пътища на която водеха към неговата кесия, който беше стоял в сянката на пирамидите, който познаваше градовете от Цариград до Басра, както собствения си двор, който плюеше с известно високомерие във водите на Златния рог, който познаваше водите на тихия бял Дунав от бреговете на Виена и бе съзерцавал Черно море от планините на Крим, нима този българин, който мислеше с паралелите и меридианите, можеше да не се чувствува необходим, независим и горд със себе си? Нима можеше да се говори тогава за токсинации и тържество на посредствеността и полуинтелигенцията?

България бе тогава страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност. Никакъв писателски съюз не обяви Ботева, Вазова, Каравелова за писатели. Никаква брада не можеше да направи главата научна. Талантите и усилията на Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов им осигуриха ръководно място в революционното движение. И макар че у нас тогава се създаваше новото стопанство на пазара, където питат не имаш ли нужда, а имаш ли пари, и където цари голият въпрос „парите в брой“, все пак този пазар беше пазар на дребни производители, които не експлоатираха и не бяха експлоатирани и които по-слабата историческа подвижност на идеологията държеше в атмосферата на стария патриархален морал на задругата и натуралното стопанство: морал на свобода, братство и равенство. Индивидуализмът на тези растящи собственици, ограден от патриархалното нравствено наследство, не се преля в хищничество и егоизъм, а, напротив, съединен с добродетелите на взаимопомощта и честността, се превърна в народно водачество.

Нима могат да се изброят проявите на тогавашната честност и да се добави, че българите били крадливо племе по кръв? Заемите се сключваха в мазетата, между четири очи. Наистина, страхът от обир беше причината на тази тайнственост, но такъв начин на обезпечение бе възможен само при убеждението, че заетите пари ще се върнат сигурно и без наличността на писмени документи или на свидетели. Вижте старите ни наказания за кражба. По старото славянско право за кражба се режеше ръка. В турско време обаче крадеца окичваха с крадените вещи и го развеждаха с музика и тъпани из селището. На недобросъвестните длъжници слагаха дамга на долната част на китката, та кога протягат ръка за нови пари, дамгата да служи като предупредителен знак. Прекалеността на тези наказания показва, че на кражбата се е гледало не като на едно просто отнемане чужда вещ, а като на едно изключително явление, говорещо за пълно нравствено разтление, което трябва да се бичува също с изключителни средства. Какво би станало, ако днес се гласува закон, по силата на който кражбата отново да се наказва с рязане на ръце? Та с дигане на крака ли ще бъдат гласувани по-следващите закони? Нима е могло да се мисли за кражби във времето на задругата, когато всеки задругар е можел да каже като Александра I:

– Синко, в тази страна (царска Русия) само двама не крадат – аз и ти, – понеже всичко е наше.

За масови кражби не можеше да се мисли и през време на патриархалния морал на Възраждането. Защо ще краде едно лице, когато можеше да има нужното чрез една проста молба, и то по дълга на взаимопомощ? Още повече: думата безработица тогава не беше позната на българския език. Днес мнозина общественици са привърженици на доктрината на постното дробче. Във време на Възраждането първите ни „министри“ отбелязваха като Левски в своите финансови отчети дори похарчените две пари за игла и конец, с които си кърпили раздраните от драките ризи. Дядо Станю Врабевски след Освобождението върна на българската държава лирите на Тетевенския революционен комитет, останали у него преди заточението му в Диарбекир. Около Копривщица има няколко кули, в които на времето пазачи пазели от обири. Освен това пазачите варели чай и кафе на минаващите пътници. Тази дребна търговия, която се нуждаела от запаси: две кила захар и едно кило кафе, била финансирана от общината. А знаете ли какви бурни демонстрации са правени за лошата отчетност на тези колосални общински предприятия? Та как не, когато всяка пара бе дестилат от ручеи еснафска пот и бе вързана с десет възела.

Англичаните днес се гордеят с параграфа на добросъвестността в техния бюджет. Всеки англичанин, който смята, че не е обложен или че е обложен по-малко, отколкото трябва, отива и сам си плаща данъка. Постъпилите чрез това самооблагане данъци минават в параграфа на добросъвестността, който дава на държавата годишно милиони лири. Но ако е въпрос за исторически сравнения, не се знае дали ние не сме ги преварили с това данъчно самооблагане. Кой поддържаше издателската дейност на нашите просветители? Какво бяха хилядите „спомоществуватели“, без чиито лири, бешлици и грошове преди Освобождението не можеше да се издаде нито една книга? Кой издържаше нашите училища, в които такси не се плащаха? Кой подпомагаше даровитите бедни деца, учещи се в чужбина? Как се събираха десетките хиляди грошове, благодарение на които д-р Чомаков стоеше в Цариград като представител на борбата за черковно освобождение? Кой финансираше революционната организация, която представляваше тогава бъдещата българска държава? Нима тези средства се събираха с червени известия и бирнически екзекуции? Днес тези, които смятат държавата своя, лъжат безобразно същата държава в данъчните си декларации и правят всичко възможно, за да осуетят плащането на определения им данък. Тогава тези, които смятаха революционната организация своя, се надпреварваха кой повече да даде за нея, защото това беше въпрос на чест. В чужбина в моменти на национални изпитания се провеждат акции за събиране на скъпоценности, с което се изтъква готовност у народа за жертви. Старите панагюрци и копривщенци могат да ви наброят десетки случаи, при които връщащите се от Цариград или от Анадола във великата пролет на 1876 г. еснафи годеници са отлагали своите ненавременни сватби, а златните нанизи и подаръци са подарявали на революционните каси. Личната нравствена чистота на ръководителите на освободителното движение, непросмукана от морала на новото време, създаде техния героизъм, чист, непомрачен от никакви петна на лична корист, ненуждаещ се от никакъв ретуш и от никаква историческа идеализация.

Националният идеал на Възраждането – свобода – изпълваше с нравствен смисъл дори и търговската дейност на българите. А знае се, че търговията още от времето на Хезиода има за покровител Хермеса – бога на крадците. Успехите на нашите занаятчии и търговци бяха не само стопанска основа на Възраждането, но и аргументи на националния престиж и отговор на фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина. Книгоиздателството на Христо Данов беше не само предприятие „купи за грош, продай за два“ с основен интерес – цената на учебникарската кола. Това беше първото българско Министерство на просветата. Тук не може да се говори само за просто съчетание на търговски интереси с грижи за разпространение на българската книга, за никнене на нови училища, за назначаване и препоръчване на учители. Тук имаше и съзнанието, че с това се служи на един народен дълг. Нравственото величие на Възраждането или неговият дух царяха и в първите десетилетия на новото българско царство, когато общественото ръководство беше още в ръцете на безсребърниците и комитетите: Славейков, Каравелов, Стамболов, Захари Стоянов, Драган Цанков и др. Едва с идването на народняците на власт, след падането на Стамболова, политическият ни живот усвои прийомите на Хаджиенова, първия наш капиталист от модерен стил. Само чисти ръце можаха да напишат Търновската конституция. Само чисти души можаха да създадат въодушевлението на първите ни военни победи след Освобождението. Нима могат да бъдат забравени образите на нашите суворовци: генерал Жостов, от когото трепереха и тези, които според закона отговарят само пред бога; генерал Христов-Каналията, който с гордост се показваше със старата си майка, пребрадена с черна етрополска забрадка, и за когото служенето на родината не беше средство за ядене на майонеза, а суров дълг; или генерал Тошев, който умря сетен сиромах?

V

Още по-лесно може да бъде бито схващането, че моралът на един народ е проява на някаква негова национална субстанция. Това схващане лежи в основата на нашумелите днес расови теории, които, използувайки известни временни исторически предимства на отделните народи, искат с това да докарат последните до шовинистично умопомрачение. Сравнителното историческо изследване обаче разсейва агитационната мъгла на тези теории и показва, че всеки народ, който е излязъл из своето родово устройство и е преминал към обществените форми, основани на частната собственост, познава всички престъпления, свързани с личния интерес, с алчността на душата, с борбата на всички против всички, с вълчото отношение между хората. Временните исторически предимства на един народ над други се дължат на неравномерното развитие на отделните народи. Наистина, мъчно бихме превели на немски думата „кебапче“, защото кебапчето е изключително ориенталска творба. Но няма никаква мъчнотия да се преведат имената на всички престъпления не само на немски, но на всеки жив език. Достатъчно е да се разгърне „Песента на нибелунгите“, за да се види, че и на немците не липсува нито един от пороците, с които те изобличават „низшите“ раси. А ако е въпрос за сравнение между днешните народи с цел да се търсят относителни предимства, то за нас работата става още по-лесна, като вземем предвид закона за неравномерното развитие на народите. За да можем да сравняваме две величини, последните трябва да са сравними, т. е. да имат като основа за сравнение общ еднакъв знаменател. В случая такъв е еднаквият момент на общественото развитие. От историята е известно, че докато на Запад великото преселение на народите завърши в IX век, у нас то завърши едва в XIV век със завоюването ни от турците. Пет века измерват нашата историческа изостаналост. И ако привържениците на расовите теории искат да се сравняват с нас, ние, вземайки като корекция тези пет века, трябва да поставим въпроса така: „Я ни кажете вие, господа, с бели ръкавици, с монокли, с фини обноски и вълчи апетити, какво представлявахте преди пет века?“ Но не е нужно да се връщаме цели пет века назад. Достатъчно е да погледнем настоящето на всички западни народи, нито един от които и досега не е могъл и не ще може при днешните условия да се освободи нито от неграмотността, нито от нищета, нито от полицията, нито от затворите. За миналото на тези народи ние можем да призовем като свидетели лица, срещу които е невъзможен никакъв отвод за заинтересованост: Шекспир, Свифт, Рабле, Молиер, Мопасан, Волтер, Шилер, Гьоте. Нима материалите за написването „Крал Ричард III“, „Хамлет“, „Гаргантюа и Пантагрюел“, „Тартюф“, „Белами“, „Разбойници“ са вземани от българската история, от българския бит? Та просветният абсолютизъм на Запад, изнесен с такъв блясък от Фридириха Велики (който, струва ми се, е немски, а не български кайзер), не представляваше ли на времето песимистичното отношение на просветените монарси към собствените им народи? Нима Фридрих Велики не смяташе тевтонската раса за един обор говеда, ненуждающи се от особна просвета и незаслужаващи особни права? Какво да кажем за прочутия английски парламентаризъм и за английската честност? През времето на феодализма не цареше ли и в Англия жестокият дворцов закон: за да няма борба за престола, избивай всички възможни претенденти, все едно дали са братя, или братовчеди, независимо от полаганите клетви и подписаните споразумения? Не преди пет века, а във времето, когато Паисий пишеше нашата история, половината от английския парламент прилагаше на практика доктрината на постното дробче, подблажавано от длъжностите, пенсиите, паричните подаръци, които негово превъзходителство президентът Валпол раздаваше на депутатите и благодарение на които той управлява цели 20 години?

Та великият философ Бекон, който изгони метафизиката из науката, не гонеше ли същата из обществения живот по начин, наблюдаван у нас? И поради този му политически метод не беше ли осъден в качеството му канцлер на съкровището (най-довереното лице в държавата) за подкуп на вечен затвор? Какво да кажем за корупцията през времето на крал Джордж III (1760–1820), която даваше познати картини: подкупи, кражби на държавни средства, чести доставки, комисиони от заеми? Ами ако разгърнем похватите на Остиндийската компания? Нима колониалните народи можеха да направят тогава разлика между търговци и пирати? Какво да кажем за Франция, която и до днес се разтърсва от афери от рода на аферите „Устрик“ и „Ставицки“? Колко френски крале са минали без незаконородени деца? С какви цели френските архиепископи подаряваха на кралските фаворитки колиета, струващи стотици хиляди франкове на онова време? Какво бяха Талейран и Фуше в кабинетите на Наполеона, ако не мошеници под мантии на министри? Та не каза ли сам Мопасан в „Бел ами“: всеки несполучил в личните си работи френец добива нахалството да стане политик и се наема да оправя работите на Франция? Но да се върнем към авторите на теорията, че тевтонската раса е цветът на човечеството. Не стои ли и до ден-днешен върху немските индустриални произведения знакът „Германско производство“, написан на английски: „Made in Germany“. Бледнее ли баташкото клане пред издевателствата от 30годишната война? Преди Освобождението българските търговци наемаха арнаути (ясакчии) да ги пазят не от българи, а от черкези. Срещу български рицари разбойници ли старата Ханза охраняваше всеки свой търговски керван с въоръжени отряди? Колко чиновници трябваше да избесят Фридриховците, за да убедят немската администрация в предимствата на честността? Най-сетне, когато тевтонската раса имаше за дрехи само кожи, когато върху рижата германска коса за страх на човечеството се клатеха само волски рога, когато сините арийски очи гледаха из планинските хралупи за някоя меча кожа, осем века преди това елините имаха своя Омир, своя Есхил, своя Аристотел, своя Фидий. Имаха обаче и своята расова теория, според която на света имало само два разреда хора: елини и варвари. Днес всеки тевтонец може да прочете молитвата на Платона: Благодаря на боговете, че съм се родил свободен, а не роб, елин, а не варварин, мъж, а не жена. Какво ще кажат на това тевтонците, които преподават Платона в своите университети? Няма ли да влезе и той в index librorum ргоhibitorum.

VI

Как стигнахме от Възраждането до наши дни? След Освобождението животът на България мина рязко на капиталистически релси, но ние влязохме в новата история с голямо закъснение. Светът и пазарите бяха вече поделени и поради това първоначалното натрупване на богатствата не можеше да става от колониален грабеж, а само за сметка на собствения ни залък. От тънката сланинка на българския народ се отделиха милиарди за обзавеждане на новата ни държава, за създаване на местна индустрия, за водене на войни. Всичко това трябваше да става в ускорен порядък, защото ние догонвахме общия европейски напредък. В резултат на това бързо темпо, като негов данък, ние изпаднахме в една хроническа бедност, която е причина за цялата ни национална обърканост и която се влоши особено много от стопанското задръстване след 1929 г. Западните народи, подгонени рано от глада на суровия север и от нарастването на населението, се отдадоха на индустрия, за пазар на която завладяха света, като го ограбиха. Не само тогава, но и днес те представляват национални кооперации за колониален грабеж, поради което дори и сред техните работници идеята за освобождение на колониите не е много популярна. Натрупаните по този начин богатства станаха стопанска основа на тяхното благополучие, разбира се, в съответна класова пропорция. При колониални печалби могат да се плащат по-високи надници на работниците, могат да се отделят крупни средства за научни изследвания и открития, от каквито се нуждае особено много развиващата се индустрия. От тези богатства могат да се отделят средства за изкуство, което разкрасява живота, и за създаване на съвършен кадър от специалисти: политици, журналисти, културни работници. Държавата се превърна в страж на натрупаните богатства и инструмент за нови натрупвания и престана самата тя чрез корупцията да е извор на богатства. Нейната машинерия трябваше да бъде здрава. Поради това англичаните дълго пазеха някои висши държавни длъжности да бъдат почетни. Има ли нужда да крадат държавата и по този начин да я разстройват хора като Балдуин, като лорд Халифакс, които сами не знаят размера на своите богатства и които сами правят подаръци на тази държава, която пази богатствата им? А когато няма корупция отгоре, такава е немислима и долу. Тия, които са се занимавали с търговия, лесно могат да си обяснят как англичаните са минали от пиратството на Източно индийската компания, от корупцията по време на бунта на „Баунти“ към днешната английска почтеност. Богатството бързо може да се трупа чрез търговия само посредством систематично ограбване във всичките му открити и прикрити форми. Но нарасне ли така придобитото богатство до размер да не може да бъде управлявано лично от собственика си, стане ли нужда то да бъде поверено на пълномощници и чужди ръце, тогава методите, употребени за неговото добиване, се обръщат срещу самия собственик. Той е принуден волно-неволно да проповядва честност и да дава личен пример. Тук е стопанската основа на моралния страх у имащите да не мърсят ръцете си с кражба.

VII

Благословената българска земя, в която се ражда всичко, дълго задоволяваше сама простите нужди на нашия народ. Поради това той твърде късно бе пришпорен от нарасналите нужди на новото време. Липсата на дълга вековна опитност, придружена с усмивките на щастливия случай, на който се дължат много открития, обяснява нашата индустриална изостаналост. Най-сетне на Запад учредяването на изследователски институти се дължи не толкова на държавната помощ, колкото на частната инициатива и на частната благотворителност. Къде са у нас богатствата за това? Чрез копиране ние се приближаваме в някои отношения до европейския напредък. За това копиране обаче ние плащаме скъпи връхнини. Когато се върнем от чужбина, ние все донасяме нещичко от наука и техника, без да умеем да пренесем чуждите индустриални тайни, капитали и пазари. Едно нещо обаче ние положително донасяме: европейски вкусове към живота, европейски образци на харчене; лукс, моди, бижута, декоративен блясък и всевъзможни средства за показ. Висшите среди у нас безспорно могат да имат всичко това в нашенски мащаб. Трагедията почна, когато интелигенцията на средните слоеве у нас се зае да им подражава. В това подражаване всъщност няма нищо лошо. Напротив, идеалът е: всеки според способностите, всекиму според нуждите. Въпросът обаче е за средствата, с които ще се реши стопанската гатанка: задоволяване европейски вкусове с българска кесия от днешен стил. Как може да се поддържа известен ранг не с действително благополучие, а чрез харчене… от една мършава българска чиновническа заплата? И тук става дума за тези, които избират не историческия път на всеобщо разрешение на въпроса, а пътя на личното преуспяване. При ограничените възможности, в които се намира нашето стопанство, набавянето на пари за широк живот у нашата интелигенция от дребнособственически произход може да стане само с кариера на всяка цена, с всички средства. И тук се коренят корупцията, продажничеството, явленията на безгръбначие и хищничеството на полуинтелигенцията. Кариерата на всяка цена, с всички средства, която искат да правят интелигентите индивидуалисти, променя у нас действието на такива положителни фактори като общодостъпното образование, партийния режим, липсата на съсловни прегради. Първата работа на мнозина, сдобили се с диплом, е да променят с един нов костюм класовата си принадлежност, да прикрият с всички средства произхода си, да се отчуждят от козинявата торба на бащата, с която ги е отгледал, и да потърсят лека печалба на държавната трапеза, използувайки най-лесния път – партизанщината. И по този начин от лозунга „не щеме ний богатство, не щеме ний пари, искаме свобода, човешки правдини“ се стига до „не щеме ние постни дробчета“. Това хищничество на нашата полуинтелигенция с индивидуалистически схващания добива болезнен вид поради образците на филмите и романите и особено поради разширения апетит на невиделия, невкусилия, неседналия на мека мебел. И тъкмо тези прояви се използват от някои, за да водят борба не срещу основния въпрос – беднотията ни, – а срещу образованието, парламентаризма и липсата на съсловни прегради. Пак поради ограничените ни стопански възможности вместо енергията на нашата интелигенция, разгърната в разтворените простори, да се превърне в съревнование, тя, затворена в тясната ни черупка, се превръща в самоизяждане, злорадство, завист и ненавист. Защо нашият народ не зачита чуждото? По същата причина, поради която е и лош четец на книги – беднотията. Би ли могло населението от околиите Троянска, Тетевенска, Етрополска, Орханийска, Пещерска и др. такива да живее, ако си плащаше редовно и пълно акциза на ракията и таксите за материала от държавните гори? Проблемата при интелигенцията – кариера на всяка цена – тук се слага инак – хляб на всяка цена. Защо нашата наука, художествена литература, журналистика са под знака на посредствеността? Посредствеността не е бездарност. Ако е въпросът за дарования, такива едва ли липсуват на неизтощените сили на нашия на народ. Самият факт, че въпреки всичко ние имаме такъв голям културен прогрес показва, че това е дело повече на духа, отколкото на средствата. Талантът е съчетание на дарба и главно на подготовка. На нас обаче днес липсуват материални средства, за да покрием производствените разноски на таланти от съвременен стил. Та проф. Ст. Консулов не прави ли своите изследвания из мазето и по тавана на университета? Тиражът на книжовните ни издания може ли да плати производствените разноски на едно истинско литературно творчество? Може ли да се живее само от литературен труд, особно като се знае, че тези, които могат да купуват книги, са обхванати от литературна тъпота, а читаeщ свят е главно беднотията? Чудно ли е при това положение, че повечето от нашите писатели живеят от преводи, детски писания, учебникарство и от всички други възможни занимания, само не от пряк литературен труд? Колко от нашите журналисти имат възможност да правят задгранични обиколки, за да проучат професионалните си проблеми на самото място?

VIII

Изходът е един: България трябва да стане богата, благоденствуваща и щастлива, но – за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквито заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъй велик и уважаван, какъвто е бил и в миналото. Въпросът е: как да стане това? За нас английският път е изключен. Няма да мине много, и той ще бъде изключен и за самата Англия, когато след освобождението на колониите британският лъв клекне сам върху мъгливия си остров. Остава само един-единствен път, по който скоро ще тръгнат всички народи: уреждане на вътрешните си обществени отношения. И понеже днешното стопанство, почиващо на световното разпределение на труда, е мирово, то нашите въпроси ще трябва да се решават и в една международна съгласуваност. Въпросът, как конкретно може да стане това, е вън от рамките на настоящото ни изложение.

IX

Едно само можем да кажем още тук. Поставените задачи не са лични, а обществени. Поради това всяко бягство от обществения живот е престъпление. Не пораженство, а предателство е кабинетното капсулиране и хвърлянето оттам стрели на песимизъм върху измъченото чело на нашия народ, чакащ своите водачи. Вярно, кабинетното спокойствие, кротката еснафска топлина на тихия домашен кът субективно са за предпочитане пред напрежението на борбата. Вярно е, от друга страна, че при господстващите в днешните обществени борби нрави не може да се остане с чисти нокти и че трябва да се цапа в блатото на традиционния политически морал. Но това са силите, откъдето трябва да се започне, иначе няма въобще да се започне никога нищо. Има само един изход: или оттук, или бягство от живота! И тъкмо готовността да се бърка в калта на живота със съзнанието, че тази кал по пътя на историческото превращение ще заблести с лъчите на слънце, се нарича историческо мъжество. Историята, е градена не от хамлетовци, а от хора на волята и на историческото мъжество. Днес няма никакво съмнение в генералщабното правило: когато трябва да се изтръгне победа, средствата нямат никакво значение. А историята отдавна вече е на бойна нога. Най-сетне, когато искаме жертви от народа, трябва сами да сме готови да дадем такива. И настоящите редове биха добили истински смисъл само ако могат да вдъхнат у читателя порива на историческото мъжество, за да се наредим всички в първите редици на българския исторически авангардизъм.

Back from Zheravna

Андрей Русев е икономист, любител на природата, пътешественик, съпруг и родител. Най-вече – майстор фотограф.  Понякога хваща перото, т.е. клавиатурата, твори пътеписи.  Като този от блога му The Digital Rebel. Ако четете и се чудите коя е Роси, то тайната е, че това е съпругата му. Друга тайна няма. Андрей пише в стил свободен, искрено и лично, и може би – симпатично 🙂

Споко, още преди повече от седмица съм се върнал от Жеравна, и все още по един или друг начин ми държи влажно цялата онази почивка. Прекарах си прекрасно –  повече от очакванията, които имах преди да замина.

Пътят до Жеравна от Варна е много добър, половината от него е по магистралата, и ако се движих с 130 км.ч.,  щях сигурно за 2 часа да пристигна. От Омуртаг до Котел шосето е съвсем ново, почти същото важи за отсечката Котел – Жеравна.

Когато пристигнахме в Жеравна, уличките ни се сториха като лабиринт, но няколко дена след това познавахме всичко пределно ясно. То и няма как, след като избродихме селото от всички посоки.

Домакините на Хаджигергевата къща, Цветан и Стефка, Светла и Живко, които по настоящем са и домакини на Къщата с лозницата, са много гостоприемни хора и както Роси казва – разбират от това, с което са се захванали.

Първата вечер си изкарахме много добре с Роси, очаровани от звездното небе над нас и пълния мрак, който обхваща Жеравна, когато се стъмни. Мисля, че още от тогава ни запалиха камината, която набързо стопли нашата стая.

На следващата сутрин с Роси се приготвихме да катерим хълмовете, за да си намерим местенце да си направим огън. От един от трите селски магазина си взехме наденица и други продукти и се втурнахме към гората. Лесно намерихме началото на екопътеката към Котел, навлязохме навътре в гората. А тя една готина гора –  високи дървета, есенни цветове. Постоянно се спирахме да правим снимки. Малко по късно излязохме от гората с гигантските дървета и закатерихме един хълм, на който имаше метален стълб. Решихме да не слизаме по-надолу по пътеката, а да си накладем огън някъде наблизо.

Защо трябва да ни е само хубаво, като може и да ни е зле…  Един голям дъждовен облак ни препика приятно, добре че не ни развали огъня. Успяхме да си направим печена на жарава наденица. Милото ми Роси постоянно гледаше огъня да не излезе от огражденията си, въпреки че поставихме доста камъни, така че да не направим белята.
На връщане към Жеравна пътят ни се стори доста къс, а и избързвахме да се приберем, тъй като се стъмняваше, а и нямахме работа в тъмната гора.
Уморихме се, признавам си.

На следващия ден бях труп. Главоболие. Не бях много на кеф, но търпях някак. С Роси решихме да отидем до езерцето, което се намира в началото на Жеравна. Ама как крякнаха всички жаби в езерото, баси! И след това пълна тишина. Направиха си жабешка мексиканска вълна от кряк-кряк-кряк!
Прибрахме се рано, защото не бях много в кондиция. Даже си легнах към 21.30, като Роси ме навлече да се потя и да разкарам настинката от мен. А тя отиде в механата, за да ме остави да си почивам. Надрусах се с един Coldrex and Panadol и отцепих. А така ме цепеше тиквата…

На следващата сутрин се събудих до моята поничка, свеж като краставица, ха-ха! Много обичам да се излежавам върху чардака по време на закуска, а и следобед с биричката, докато ме напича слънце. Мисля, че този ден с Роси се излежавахме цял ден, мързелувахме и гушкахме. Единствено в късния следобед се разходихме малко да набележим още един планински маршрут. А вечерта се заформи Димитровден с едни други гости, плюс домакините. Наляхме се с кайсиева ракия. Да се науча и аз да пия ракия най-сетне!

В четвъртък се повозихме и на кончетата на Ранди Рандев (Rent-a-horse 0885 327 698, 0885 792 925). Аз бях на сиво-бял Мурад, а Роси на нещо като кон – пони Коко. Имаме обща снимка, на която сме като Дон Кихот яхнал Росинант и Санчо Панса, верен зад него на мулето си. Беше приятно да яздиш конче, и да се разхождаш с него из гората!

Петъкът вече къщата почна да се пълни с хора. Ние тогава с Роси хванахме отново горските пътеки и тръгнахме в ляво от селото, към електроразпределителната станция, откъдето има една каменна пътека за някъде си. Преди това обаче разгледахме къщите музеи на Сава Филаретов и на Георги Чорбаджи. Къщата на Йовков така и не отвори докато бяхме в Жеравна.
Та за пътеката – голяма разходка, голямо нещо! Пак се забихме вдън гора. На едно дърво не се сдържах да си оставим инициалите: „РНА и ААР 10 06“ – дано не го е боляло много.
Хапнахме някъде навътре в гората и…. глей как съвсем скоро излязохме на открито и на слънце. Е, нищо, хапнахме на сянка сред падащи листа и пънове! 🙂

Като излязохме на откритото,  пред нас цъфна един оголен хълм, който просто си плачеше да бъде изкачен. Роси каза „не“, но след като проявих възможно най-милия си поглед, я хванах за ръчичка да гоним баира! Изкачихме го! Само ние си знаем след какви премеждия! 🙂 Беше много красиво, не духаше никакъв вятър, все едно всичко е замряло. И ехото ти се чува поне 7 пъти някъде ей там!

Цялата почивка изкарахме толкова добре,че сега като пиша пускам по една-две въздишки. Не ми се тръгваше в неделя сутрин. Хапнахме палачинки, кафенце с мляко, останалите гости се изнизаха и си тръгнаха. А аз и Роси стоим на масата в механичката, стоим,  стоим и стоим. Не ми се тръгваше. Домакините и те свикнаха с нас. Не ни пускаха. Можехме до вечерта да останем, но трябваше да пътувам по светло.

Направихме си прощалните снимки с обещанието пак да дойдем.

Ще отидем ли пак? 🙂

Съзаклятници! Ту на другаря, ту на генерала…

„Искам да ви каза нещо интересно, д-р Борисов. Вие днес прекарахте нова магистрала – магистралата на духа“, обърна се към Бойко Борисов с възторг Чавдар Руменин, директор на Института по системно инженерство и роботика на БАН. Повод бяха 290 хиляди лева, предоставени на 15 септември от държавата на научното звено. Илия Троянов, в книгата си „Кучешки времена. Революцията менте 1989“, разказва за други особености на българската интелигенция. Но преди това ето още елейни слова към Борисов от същото събитие, изречени от друг професор: „Изведнъж разстоянието, което изминавах за четири-четири и половина часа до Ямбол, аз изминах за 2 часа и 10 минути, без да нарушавам закона.  Искрено почувствах, че България е направила нещо повече“. А ето и фрагмент  от главата „Последната реч на главния секретар“, в която Троянов описва слово на Тодор Живков пред най-първите интелектуалци. Разговорът е задушевен, в резиденция „Бояна“, Живков описва бъдещите трудности за БКП и очертаващото се време разделно

Въпреки мисловната неяснота и неволната комичност докладът на Живков доказва, че вътре в партията от известно време се дискутира за пътищата и проблемите на предстоящото преустройство, например за либерализацията на икономиката, въвеждането на пазарна икономика, разширяването на пълномощията на Народно събрание, търпимостта към опозиционни елементи като поп Христофор Събев, профсъюзният деец    д-р Тренчев или екологичното сдружение Екогласност.

След речта един функционер от Съюза на журналистите, на име Л. Димитров, бързо се изправя.

„Уверявам другаря Живков, че ще вървим заедно, че ще бъдем не само съратници, но и бих казал съзаклятници по този път.“

Журналистите съзаклятници на следващия ден не публикуваха нито дума за срещата си с генералния секретар.

Между камбаната и мюезина

Странджа е магична планина. Странна е – с кървищата на историята, с дъхът на дъб и бук, с равното зелено море пред взора. Диян Божидаров раказва истории от този край. Освен инициатор на този сайт, той е журналист във в. “Сега”, с многобройни коментари по политически и социални теми. Магистър по икономика, обявен за Кореспондент на 2010 г. от Съюза на българските журналисти

Наш екип пътува към Странджа. Питам се по пътя какво е изключителното на този изключителен край. Може би широколистното зелено море, свършващо в синьото. И двете дават простор. Странджа е планина, над която взорът полита.
Този край е бил винаги разделен. С кървищата на историята, особеностите на географията, кльона и браздата. По тези земи е имало животи, които не могат да се преразкажат. През Илинденско-Преображенското въстание селяните се организират в смъртни чети, дават обет да се бият докрай. Поп ги опява предварително.

Странджа бе границата между нова България и стара Турция, между Варшавския договор и НАТО, съветския социалистически блок и вражеския му капитализъм. Днес е южната порта на ЕС, през която Турция се надява да влезе. И винаги е била граница между църковната камбана и минарето на мюезина.

Днешните проблеми са ясни – бедност, която обхваща и други краища на България, стремително обезлюдяване, пътища, които страната ни трябва да направи поради международно им значение. За Странджа българите все повече говорят като за екзотична дестинация – да отидат там, да се порадват на природата, паметниците, да си заминат. А прекрасните странджански къщи с високия каменен зид, а послe дървото над тях, плачат.

В Странджа се срещнахме с различни хора. Не бяха много, защото хората по принцип са малко. Всеки сподели различна история, която трудно може да се свърже с другите. Но това е пъзел, който не е важно да бъде нареден. Важното е, че го има. Всяка негова частица диша, пулсира и пълни с живот спаружените ни от „модерното“ всекидневие дробове.

Защо от камък?

Село Бяла вода се намира в средата на пътя между Бургас и Малко Търново, стига се по разклона за село Визица. Някога се е намирало в ниска местност, наречена Градище, сега е разпиляно по няколко хълма.

На „площада“ ни среща кметският наместник Иван Жеков и веднага разпознава, че сме журналисти. Нищо не крие. Води ни в местната църквичка. Показва старите икони и казва, че им търси реставратори. Дошли те и съобщили, че най-старата не могат да оправят. Тя е на няколкостотин години, никой не знае колко точно. Изобразява свети Константин и Елена.

Църквичката се казва „Свети пророк Илия“ и е архитектурен паметник. Строена е през 1863 г., полувкопана. Зидовете й са от ломен камък, подът е покрит с антични тухли. На нейно място е имало древен храм с оброчен надпис на Херакъл. А олтарната маса е от камък. Бай Иван ни пита – защо от камък. Ние гадаем: защото това е Божият престол, самата църква е каменна и т.н. Но бай Иван продължава: „Ясно, но защо точно от камък?“. Ние се предаваме, искаме да знаем причината, но той казва, че сме млади и сами трябва да разберем. Четял Библията, преразказана от Пърл Бък. Там всичко било написано, ние също трябвало да я прочетем.

66-годишният бай Иван говори и за робството. Разправя, че до нападенията на черкези българите по този край са си живели като царе. Дядо му, който стигнал до 104-годишна възраст, имал следната приказка: „Турско саге, български живот“. В превод това е нещо като идеал – българин да си, а турчин да ти е съдия. Всъщност бай Иван е прав, тъй като тези места са били хас, т.е. султанска област, в която християните се трудят за благото на всемогъщия османски владетел. Никой не смеел да ги закача. Но щастието свършва през XIX век, когато почват нападенията на черкези и башибозуци. Главорезите плячкосвали селата в долините, за да не ги види турската власт. Затуй и селяните се местят от ниското върху баирите.

Иначе в Бяла вода живеят 33-ма души, а безработицата е нула процента. В трудоспособна възраст са трима души – единият завежда пощата, вторият има магазин, третият прекопава градинките за 130 лв. Това е Цигането, мъж, роден през 1966 г., който е най-младият жител на селото. „Ей, измете ли? Браво, отивай да почиваш, ама май пак си дръпнал“, подвиква шеговито бай Иван. Цигането много пиел.

В Бяла вода хляб се носи два пъти в седмицата, пенсионерите разчитат на благоволението на Дянков, имало и частно животновъдно стопанство, в което се трудили 6-7 местни, но в кризата затворило. Зимата била люта, снегът – до колене, но машините на община Малко Търново почиствали пътищата. „Най-много два дни да останем затворени“, казва бай Иван. „Че малко ли са?“, питаме ние. „Е, какво му е, на сняг всеки се радва“, казва Иван. Той пак се шегува, но ние не знаем дали наистина се шегува. В Странджа не срещнахме човек, който се оплаква от живота.

А бай Иван бил някога тираджия, живеел в града, върнал се на село, защото му харесва, а и да помага на двамата синове. Единият бил полицай, другият се занимавал със строителство, ама кризата го попарила. Попарващи са и цифрите – преди 40 години в Бяла вода са живеели към 300 души, с всяко десетилетие преди това намалявали със стотина.

За самодивите – от първа ръка

Странджа е магична планина, тук човек не разсъждава с ума, а с кожата. Тръпки лазят върху нас, настръхваме, сякаш вятър духа, а не духа. В планината има десетки свещени места, хората предават легенди, видения. С нас е етнографът Росен Гацин, който изследва вярата в демонични същества. От години се е посветил на тази дейност, сега разговаря с местните люде. „Край с. Граничар (по на юг – бел. авт.) има местност Самодивска поляна , където се наблюдавала т.нар. самодивска сватба, този мотив се среща на много места в България. Според хората се е чувала гайда, която не е свирела „на весело“ като на сватба, а е свирила „тежко“. След самодивите имало и един мъж, който е бил гайдарджия“, констатира чутото Гацин.

Предаваме разказа пред него на баба М.И. Поради характера на темата го цитираме почти дословно и запазваме бабата анонимна. Тя е под 70-годишна възраст:

„За самодивите съм свидетел. Учих в Грудово, вървяхме пеш до там и в три часа тръгваме, с баща ми. До гробището на триста метра от там има „самодивска поляна“ – всичко наоколо е гора, а там вечно трева няма. Веднъж баща ми ме чака и минаваме от там, татко ми вика да не се изплаша. Казват, че в 12 часа се чува гайда, хоро играят. Гласовете ги чухме – гайда свири, играят, но не минахме точно от там, диаметър да има десет метра. С ушите си го чух, но не като нашите гайди, а едно тежко – дълин, дълин, дълин… Баба ми, която умря на 108 г., викаше – самодивата е като сянка, без душичка. Такива стават момичета, които не са опеяни и прележани (пазени – бел. авт.)“.

Етнографът Гацин продължава със събраната информация: „Местните вярват и в зли духове, които обитавали домовете. Причината за поява на такъв нечист дух хората обясняват с раждането на жена, която не е била женена, и последвалото убийство на незаконното дете, такова дете бивало заравяно в мазето на къщата. Неговата душа се превръщала в „дух“, който тормозел обитателите на дома“. Вярванията според Гацин са резултат от невероятното чувство на човек за вечност и непреходност. „Човекът, възприемащ себе си като космос и център на света, търси обяснение на всяко природно действие, на болестите и бедствията, които не може да контролира. Именно заради това Азът насища пространството с демонични същества, които до определена степен са били медиатори между този и другия свят, където според колективната народна памет се намират мъртвите предци“, коментира Гацин.

Бебето на Странджа

Бай Иван бърза да разбърка джибрите, а ние тъкмо ще тръгваме. И ни съобщава, че селото си има бебе. На шест месеца, холандче. Родителите му се занимавали „с екологията“.

Къщата на холандците е на края. Нито хубава, нито лоша, но в двора цари безпорядък от бои, кофи, изолационни материали. Те не показват толкова строителен размах, колкото неумението на собственика да ги подреди. Посреща ни приличен холандец, казва, че много се радва да ни види, но не може да ни отдели и минута, тъй като стяга семейството за отпътуване. Все пак разбираме, че ще си заминат от Бяла вода заради невъзможност да гледат детето тук. Ще се заселят във великотърновско село, където имало възможност. Мъжът, когото ние в бързината кръстихме Ханс, обясни, че не се занимава с екология, а с уебдизайн. От три години бил в Странджа, харесвал природата. Докато нахвърляше перфектен български, ние заподозряхме Ханс в хипария. И още един извод, този път категоричен и потвърден от срещи с други чужденци из България: тези хора не приемат никого при случайни срещи и са ужасни в грижата за собствените си дворове.

А кога българче се е раждало в Бяла вода, историята не помни, защото се е случило много отдавна.

„Абе, момчета, кога туркиня е раждала тук деца?“

Село Сливарово е на самата граница. Зад стария кльон, до самата Резовска река. В България си, но и в гори тилилейски. Камък да хвърлиш, пада в Турция. Но човек тук не мисли много за държави. Той мисли, че планината е една, гората е майка на всички, реката им дава живот, а тесните склонове са покрив. Тук дишаш природа, а баба Мара, кметският наместник на Сливарово, разправя, че идват хора да се лекуват и на първия ден хвърлят хапчетата.

Но размислите за ненужните държави и величието на природата са на първо време. Склоновете от двете страни на реката са еднакви и притискат задушевно гръдта на туриста. От единия обаче се чува пеенето на мюезина, от другия – звънът на камбаните. „Тъй си живеем – те пеят, ние бием камбаните“, казва баба Мара. А в Сливарово има църква, параклис, пещерата светилище Света Марина е тук. Камбаните бият силно.

В Сливарово живеят 11 души. Откъм турския баир също има селце. Това е Караджадая (Цикнихор е българското му име), с четирима жители. Баба Мара говори много сърдечно за хората отсреща. Виждали са се, говорили си на български. „Те знаят, че са българи, че коренът им е наш, а и може ли да е различно? Всичко е било българско навремето, оттатък баира, надолу, към Лозенград – всичко българско“, реди баба Мара. „Ето, аз гледам всеки ден майчините си ниви отсреща“, казва тя и сочи турския баир.

Който знае историята, ще потвърди повечето думи на баба Мара. И все пак ние я питаме дали хората от другия хълм потвърждават, че са българи. Тя отговаря, че мълчат.

Баба Мара е живяла на много места, родом е от Сливарово, връща се тук на стари години. Работила е в обредния дом в Момчилград. И без да я питаме, почва да говори за възродителния процес. „Абе, какви невероятни неща се приказват днес! Вие знаете ли какво беше? – идва младото момиче и вика: – Не искам повече да съм Хатидже, искам българско име. Но тихо, баба да не чуе. Радваха се, за младите бе празник, те се срамуваха, че нямат български имена. Старите се мръщеха, държаха младите изкъсо. Заедно бяхме по празниците, уважавахме се – те на нашите, ние на техните. Истината трябва да се знае цялата“, разправя баба Мара.

Къщите в Сливарово са достоен обект за всяка рисунка или фотография. Красива, но и тъжна. При липсата на хора растителността постепенно поглъща сътвореното от човека, пълзи по камък и греди, но духът остава. Пред всяка обитавана къща в Сливарово е забито българското знаме.

Ние можем само да гадаем какъв е бил животът 45 години в това село, зад кльона. Как се е влизало, излизало, може ли въобще човек да съществува нормално и да гледа деца там. 650 души е било населението през 50-те години, те поради буквално военната обстановка се изнасят. Баба Мара жали за заставите, охраната, но не пропуска и факта, че комунистите са щели да избият около 9 септември нейни близки, преди да успеят да избягат.

Тя знае много истории. И за турските гонения от началото на миналия век, за трагичните съдби, но все някога спира да говори за политика. И го обръща на природа. „За мен Бургас не е най-добрият град за живеене. Бях там, знам го, не е. Идва оня ден Дичо, певеца. Викам му: абе, Диче, как живеете в тия градове? Тук е животът. Вярно, с хляба сме зле. Носят го два дни в седмицата, докато дойде доставката, старият мухлясва. А знаете ли защо мухлясва? Пълен е с боклуци. Светът полудя, това живот ли е, който се живее?“, реди баба Мара, докато готви зимнината. Черпи ни със сирене с мляко от кози и овце.

Животинките са по-надолу, по баира към Резовска река, гледа ги мъжът на баба Мара. Те са единствените пазители на границата. Той е бивш военен, с висок чин и длъжност, отдавна прехвърлил 80-те. Таи обида към политиците, съжалява, че държавата ни днес е разграден двор, но не иска да разгласява защо. Пред този мъж навремето са треперели чужди и свои. Днес е съсухрен, съборен, но не от старостта, а от неправдите. Не иска да бъде сниман. Представям си го на снимка: стегнат, спретнат, безупречно чист, както някога е било. Снимали са се тъй, че като грабнеш фотографията, да козируваш. А днес…

Няма нужда този човек да ни разказва колко съборена е българската държава. Кльонът е разбит, караулното е почти разрушено. Близкият турски пост също бил свален, но никой не съборил вишката. А ние… Звездец навремето всяваше ужас в мъжката част от населението. Днес пак е ужас, човек просто трябва да погледне оглозганите от роми стари военни блокове.

По пътя обратно Странджа е все така необятна, зеленото море издава мъдро спокойствие, в пазвите му, чуваме, се заселват екокомуни. Минаваме край Граматиково, селото с невижданите за планината 382 жители е направо като столица. Високи къщи, спретнато. Децата в него всеки ден пътуват 45 километра до училището в Малко Търново.

Мои познати от Средец (бивше Грудово) разказаха следната история тези дни. Видели нови фермери в района, които копаели, орали, грижели се за земята. Млади хора били и моите приятели се зарадвали – ето, младите се връщат към земята, работят, не ги мързи. Отишли да се запознаят. Били французи.

Статията е публикувана във в. „Сега“ на 24 септември 2012 г.

Длъжностите на писателите и журналистите

На 20 септември 2012 г. български журналисти поискаха зам.- председателя на Европейската комисия Нели Крус да помогне за свободата на словото у нас. Крус, сама по себе си политик, обеща да съдейства на журналистиката, която пък, също сама по себе си, би трябвало да е опозиция на политиците. Христо Ботев е нахвърлял вечни мисли по темата за журналистиката

Послушайте, мои мили гълъбчета, моите старешки съвети и възползувайте се от обстоятелствата. Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане“благороден“ просяк и да живее по-лесно от „неблагородните“ просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? – Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия, колкото се може по-скоро, защото днешнйото развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците.

Слушайте и това. Ако някой се осмели да ви каже, че сте бездарни, че сте луди, че не знаете какво говорите и че мозъкът ви се намира в петите, то го изпсувайте с хамалски виражения, наречете го шпионин и народопродавец, кажете му, че той е продал совестта си и перото си на японците, на абисинците – това е се едно, – и помолете публиката да го не слуша и да не принимава думите му за факти. Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: „сахарчица“, „халвица“, „високоблагородия“ и пр.

Слушайте, братя врабци и цанцугери! Аз мога да ви уверя, че ако послушате съветите ми и ако се възползувате от обстоятелствата, то вашата прехрана е обезпечена и вашето име ще да се почита и уважава от восток до запад. Но тежко ви и горко ви, ако похвалите някой сиромах, някой хъш или някой западнал търговец! Ако направите подобно престъпление, то работата ви е спукана. Чорбаджиите не обичат оние писатели, които турят имената им на един ред със сиромасите. Вардете се. Слушайте още и това. Ако някой чорбаджия ви помоли да го не хвалите във вестника си и да го не срамите пред ония, които познават неговите „несъществующи“ благодеяния, то вие го не слушайте. Маслото не разваля яденето, а похвалата не произвежда пагуба за кесията. „Кроткото агне от две майки суче“ – говори българската пословица, а в пословиците се заключават стари истини. Хвалете и не бойте се. Хваленето не иска хляб и топли обуща, а за лъжите не вземат нито гюмрюк¹, нито бедел-парасъ². Вашата стока ще се продава без акциз и без полицейски надзор, следователно – вие и вашето домочадие можете да бъдете съвсем спокойни. Ако някой от вашите граждани направи някое беззаконие и ако тоя гражданин ви плаща акуратно за годишното течение на вестника, то и в такъв случай вие сте обязани да премълчите и да не говорите за това беззаконие. Ако премълчите, то няма да ви се отяде от езика, а ако не премълчите, то няма кой да ви каже „аферим“. Секи човек има свои грехове и сяка душа се бои от адските духове, следователно мълчанието е една от ония добродетели, които се похваляват от сяко пъповъзвишение и от сяко щастливо миропомазание. „Ох, агне мое, мълчанието е голяма добродетел“ – говорят калугерите на своите неопитни почитатели, които се приготовляват да бъдат техни ублажители. „Ах, чедо мое, мълчанието е Христова добродетел“ – говорят духовниците на елеокожите вдовици, които се приготовляват да живеят „о господе“. „Ех, мой синко, мълчанието е една от най-главните комерчески добродетели“ – говори пъповъзвишеното величество на своите подчинени, които му помагат да се кълне пред купувачите си и да лъже и с ушите си. Идете после това и не говорете, че мълчанието е голяма добродетел!

После мълчанието върви смирението. Ако желаете да ви хвалят хората и ако ви се иска да живеете наготово, то свивайте полите си даже и пред ония свои благодетели, които ви хранят само с мазни обещания. Пословицата, която казва, че „по-добре днес попарник, нежели до неделя тутманик“, няма никакво значение за журналистите. Кой знае из коя дупка ще да изскокне заец? С една дума, вие сте длъжни в това отношение да бъдете много по-чисти и много по-кротки христиени, нежели Дорчо ефенди. „Ако някой (богат човек) ви удари плесница по едната страна, то вие му обърнете и другата“; а ако някой (богат човек) ви каже, че сте глупави и че не знаете какво бръщолевите, то идете на другия ден и помолете го да ви даде добър и умен съвет за това или за онова ваше предприятие. Ако направите така, то бъдете уверени, че след няколко недели вашето име ще да се прослави по сичкия град и вие ще да бъдете наречени благонадежден и разумен човек.

Третята длъжност на писателите и на журналистите е да просят деликатно и да подмамят своите благодетели с особено изкуство. Ако имате намерение да издавате „Напредок“ или „Хитър Петър“, то отваряйте ушите си и не лапайте мухите. Когато чуете, че някой базергянин³ е получил наследство или че е спечелил 20-30 хиляди гроша с някоя леснина, то идете на другия ден при него (в това време той тряба да има кеф), разкажете му своето незавидно положение, обвинете времето и скъпията (и скъпията е богоугодна на пъпестите базергяни) и явете му умилително и сладкозвучно, че вашата най-голяма дъщеря е порасла вече и че възрастта й ви задава големи грижи (N.B. Даже и женените сърца биват нежни към порасналите дъщери). Когато извършите сичкото това, то повдигнете малко страните си, захлупете отчасти очите си, поухилнете се кисело и помолете великия патриотин да запише няколко екземпляра от вестника ви и да ги хариже на сиромашките деца. Слушайте и това: ако тоя благодетел на човеческия род ви каже, че той няма време да чете и че вашият вестник му се не харесва, то и в такъв случай не губете куража си. „Не четете, а сичко знаете“ – му кажете вие и вашият успех ще да влезе сам в джеба ви. А какво трябва да пишете в своите книги и вестници и какви идеи сте длъжни да проповядате? О, за това не трябва ни да мислите. Земете пример от „Хитър Петър“, поучете се из „Гражданин“, възползувайте се от програмата на „Напредок“, приемете направлението на „Източно време“, усвойте клисурските идеи на отец „Век“, изучете премъдростите на „Дунав“, оженете се за „Училището“, нахрапайте се из „Читалището“, и вашата работа е свършена. Ние не живеем вече в оние темни времена, когато нашите писатели и журналисти ходеха да търсят душевна храна по гръцките купища и по турските кавенета. Днес царува XIX век. Разбира се, че ние говорим тук не за Балабановия „Век“. Тоя „Век“ не прилича даже и на своя брат „Напредок“, когото самата природа е създала отличително от сичките други живи същества. В нашия деветнайсети век българската литература се е обогатила даже и с такива съчинения, които ще да научат Паничката да слуша, г-на Ангелаки Савича да мисли, Найденова да блее, г-на Геновича да сънува, отца Балабанова да преде, а дяда Блъскова да плете чорапи.

И така, падайте на колене и поблагодарете, мои мили врабци и цанцугери, бача си Добря Войникова, който се е постарал да ви напише „Теория на словесността“ и който се е завзел да ви направи хора. Нам отдавна вече е нужен такъв човек и такава книга. Същото говори и остроумният критик във в. „Напредок“. Досега хората са се учили в различни училища и изучавали са всевъзможни книги и науки, а отсега работите ще да се опростят и улеснят. Земете книгата на Войникова, прекръстете се, прочетете я и станете разумен човек и остроумен писател. Разбира се, че ако отец Марко Балабанов да би се родил после г-на Войникова, той не би ходил в Париж да изучава Ламартина и не би се върнал без мозък. Но историческите съдби са необясними. Боже мой, кой дявол се е надеял, че из главата на г-на Войникова ще да се роди такава нравствена сила, която ще да захлупи под калпака си даже и г-на Оджакова и неговата „Наука за песнотворството“! Както щете, а на г-на Войникова тряба да се окачи голямото петало⁴. (Букурещките чорбаджии завиждат.) Ако г-на Оджаков ни учи само да пеем „Чам-чам дибинде“, то Войников ще да ни научи да мислиме (радвай се, г. Сапунов!), да пишеме (радвай се, г. Найденов!), да разсъждаваме (радвай се г. Савич!), да философствуваме (радвай се, Мемиш паша!), да дипломатизираме (радвай се, дядо Блъсков!) и да мъдрословиме (радвай се, г. Войников!). Из последния брой на „Хитър Петър“ се види, че влиянието на г-на Войникова се разпространява необикновено бързо. Боже мой, и г. Паничков е захванал вече да блее, а ние сме имали слабост да мислиме, че това словесно животинче е способно само за клисарин или за „червочист“ по касапниците. Идете после това и не радвайте се г-ну Войникову! Но г. Паничков си има и врожден талант. Секи от вас знае, че зимно време в Калофер остават само жените, селските терзии, копачите и поповете, защото мъжкото население отива в Цариград да шие на Амбарът. В това време в Калофер дошел нов ага. А кой ще да го посрещне? Жените и поповете решили да изпроводят г-на Паничкова да се поклони на забитина⁵ и да му каже „добре дошел“, защото г. Паничкова още в онова време се считал за „окумушин“⁶. Г. Паничков отишел в конака, поклонил се на агата и рекъл му смирено: „Сен сън пезевенк, аго!“⁷ Разбира се, че на агата се не харесало това приветствие и той захванал да бие калоферския „окумушин“. Тряба да ви кажа и това, че из къщата на г-на Паничкова се видел конашкият двор, а сестрата на окумушина стояла на прозореца и гледала как ще да бъде посрещнат брат й от агата. Когато тя видяла, че бият „окумушина“, то извикала: „Мамо, а, мамо, бият Димитърча!“ – „А защо го бият?“ – попитала майката. – „Димитърчо наддума агата“ – отговорила дъщерята. Из сичкото това вие видите твърде ясно, че редакторът на „Хитър Петър“ е бил знаменит още в онова време, когато е мислил с мозъка си, когато е слушал с ушите си и когато е говорил с устата си.

Но както и да е, а българската журналистика напредва. Ние сме твърдо уверени, че ако се появят още един „Хитър Петър“, още един „Гражданин“ и още един „Напредок“, то българският народ ще да отнеме „Баламук“ и лудите ще да останат без столнина.Токвил говори, че сяко едно правителство прилича на народа си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича на нас с вазе. Когато публиката няма нужда за здрава храна, то за шарлатаните се открива широко поле. Нека ни дава господ бог повече разум и по-малки пъпове!