Чекмедже

Фотографи снимат миналото. Без бъдеще време

Андрей Русев, фотограф

Какво представляват красивите фотографии, по които затаяваме дъх и дълго съзерцаваме?
Те ни показват един определен момент от миналото. Мъничък момент, един единствен, неповторим, 1/160 от секундата и по-малко. Моментите могат да бъдат контролирани, повторяеми, но всеки един сам по себе си е един оригинален и съвсем единствен момент.

Моменти от миналото.

Една невероятна фотография навярно зависи на 20 процента от фототехниката, която се използва и 80% от уменията на фотографа. И най-важното условие е на 100% фотографът да е присъствал и заснел този момент, който ще накара зрителя да замълчи.

Уменията на фотографа не се придобиват благодарение на скъпоструваща фототехника. Те са в резултат на представите на фотографа за света, неговите принципи, навици, усет за миг.

Знаете ли за милиардер, който да има невероятни фотографии? Да? Аз поне не знам. Въпреки това богатите ще закупят най-скъпата възможна техника, мислейки че така ще направят най-хубавите снимки. Но не, никога няма да успеят, защото техните представи за света са поставени в рамки, които са определени от материалната стойност.

Богатите обичат да са заобиколени от красиви материални неща и предмети на изкуството, за да могат да нахранят онзи свой душевен глад, който ги дерзае постоянно. Глад, който не могат да задоволят наблюдавайки залеза на слънцето, наближаващата буря, заснежените сред лято високи върхове на планините, пък и дори богомолката, която хищнически е захванала миризливката, за да я сдъвчи. Има толкова много прости и красиви неща, но не всеки има възможност да ги види и оцени.

Фотографът е художник. Художникът е фотограф. Разликата между тях е единствено в използваната техника за изобразяване на даден момент. А силата на нарисуваното или фотографирано – зависи от дълбочината на възприятията и чувствителността на наблюдателя.

Продължавайте да снимате миналото! Така ще се научите да правите красиви снимки!
Докато някой ден започнем да фотографираме бъдещето!

От блога http://www.andreyrusev.com/

Разказ от Джон Ленън

Нещастният Франк

Франк погледна масата, като едва събра сили да пог­ледне масата.

– Мразя тази маса – рече той, – Гадна стара маса в къщата ми!

После погледна часовника.

– Проклет да бъде тоя часовник в къщата ми! — рече Франк понеже, нали разбирате, това си беше неговата къща. След мъничко погледът му се плъзна по самото кресло на майка му.

– Това кресло не ми се харесва ни най-малко — озъби се той. — Само погледнете тоя килим, целия прашав и мърсест. Откъде накъде ще съм длъжен да наглежжждам всичкия тоя га-га!ден боклук. Какво съм аз, да не съм роб, че да се дискредитирам пред хората, а те само да ми се хилкат и да ми се подиграват пред цял свят. Как да продължава това, а? Как? Нима трябва да се откажа от собствения си живот, да нямам мой си живот, ами цял живот да се занимавам с поддържането на тая гадна мръсна, скапана, шибана собствена моя къща?

Франк се приближи до своята глуха дърта майчица жена -наа!, която все още преживяваше с него:

– Ами ти какво си се разхилила, глуха стара подметко? Да не са ми малко грижостите и без тебе дето само ми се скътаваш в ъгъла? – Като изрече това, той я събори, а после я ритна в главата с всичка сила. —

Така те се пада, задето само ми се смееш, мръсно старо чудовище!

– Аз мразя тази подметка — каза той, като се ус­михна пакостливо на себе си и на нея.

– Ще продам тая съборетина заедно с теб също в прибавка, маменце.

И така, той продаде всичко и напусна страната, и се установи в друга страна, която не му харесваше дори и наполовина, колкото неговата свидна стара къща в Англия с неговата свидна, стара, старомодна многообична майка, която той (Франк) беше изоставил потънала в дългове поради лошата жътва. Което всъщност обяснява какво  беше станало.

Малко поезия от Чарлс Буковски

ВИНАГИ

важните

неща

са

очевидните

неща

които никой

никога

не

казва

ПРИЧИНА И СЛЕДСТВИЕ

наи-добрите често умират от собствената си ръка

просто за да се махнат,

а тези които остават

така и не могат да разберат

защо му е притрябвало на някой

да се махне

от тях.

БОРЕЦЪТ

Хемингуей и в гроба го усеща

всеки път щом биковете хукнат по улиците на

Памплона

пак

той сяда

скелетът трака

черепът иска да пийне

очните кухини искат слънце

младите бикове са красиви,

Ърнест

и ти също

беше

независимо

какво казват те

сега.

МОЙТО ПРИЯТЕЛЧЕ

Седя под тази

Светлина

гледайки Буда.

Буда

се смее

на мен

на

всичко:

отидохме

толкова далеч

и не стигнахме

никъде.

живяхме

толкова дълго

но

изобщо

едва ли.

Буда се

смее.

Буда е

статуетката от

порцелан

която стои

срещу мен

тази вечер

стиховете

не идват.

НИКЪДЕ

добре, къде са те

Хемингуеевците, Т.С. Елиътовците, Езра Паундов-

ците

и. и. къмингсовците, Джефърсовците, Уилям Кар-

лос

Уилямсовците?

къде е Томъс Улф? Уилям

Сароян? Хенри

Милър, Селин, Дос

Пасос?

къде са

те? мъртви, знам

но къде са за-

местниците, къде са

новите?

за мен, днешната банда е шайка

лигави измамници.

къде е Карсън МакКълърс?

къде е поне един?

къде са

няколко? Къде са

те?

какво се е случило, какво не се е

случило?

къде е нашият Тургенев? нашият Горки?

Не питам за

Достоевски, няма заместник

за

Фьодор Михайлович.

но

тези сега, какво представляват

те: правят дребните си

сензации, що за сръчна некадърност,

що за

досада от

език, що за

въпиющ копелдашки заговор

срещу буквите

срещу страниците

срещу вдишването

и издишването

това е

тази загуба на естествена и

красива мощ.

Оглеждам се и

Гледам

И

Казвам: къде са

писателите?

“Фейсбук”, моят приятел

Диян Божидаров

Мразя да пиша лични истории. Клавиатурата се превръща в съчки.  Огън под бойлер. И все пак…. Това е една история без поука, почти без сюжет, с много вулканично чувство, което трябва да извадя от дълбините на сложния си мир и да го поднеса приятно на читателя. Сложно, нали?

Случи се точно в полунощ. Блуждаех из “Фейсбук” и питах този модерен мой приятел дали може да намери старите ми приятели. Най-старите. Ония, с които за първи път си седнал на училищния чин, ритал си топка, споделял си изчервяване от погледа на момичетата. Не знам какво ми стана. Защо сега, защо след като съм на 35? Защо не вчера, утре? Защо ми трябват най-старите приятели?

Нико Владов е известен човек. И да не сте го чували, знаят го доста хора отвъд реката Елба – проспериращ цигулар. “Ковънт Гардън”, “Роял Албърт Хол”, “Олимпия” – Нико е свирил някъде там. Продължава и в момента. Живее в Ню Йорк, гражданин на света, а веселото е, че социалният му живот започна на един чин с мен. Вдясно от високия ми поглед, с две кръгли руси глави по-нисък.

Преди десет години, когато бях журналист в родния Пловдив, Нико за първи път бе добил публичност и у нас. Изнасяше концерти, медиите шумяха, колежка отиде да му прави интервю, пратих му поздрави. Той ги върна. И сега, след още много изтекла вода, вписвам името му в “Търсене на хора, места и неща” и чичко “Фейсбук” ми го показва. “Sorry, but this person has reached the limit of maximum friends” отговаря всемогъщият електронен паяк. Е, нормално, Нико е звезда.

Загубих дирите му някъде около 7-ми клас. Преди това, от 1-ви до 3-ти, бяхме неразделни. На един чин, край една топка, с общи фунийки (сещате ли се тази игра?). Блоковете ни бяха в съседство и аз всяка сутрин в 7.10 го вземах на път за училище. После, в 4-ти клас, той отиде в Музикалното. Срещахме се вече рядко, но плодотворно – на поляната зад техния блок. Падахме, ставахме, ритахме топката и кокалчетата… На полувремето той ми разказваше за една Ваня, която искал да изпрати до тях, но не можел, защото тя харесвала момче от другия клас. Аз какво му говорех не помня, сещам се, че Нико страшно искаше да рита повече. “Николай, прибирай се, трябва да свириш”, подвикваше майка му от балкона. Играта ни секваше, секнаха изведнъж и срещите ни около 7-ми клас.

Знаех, че е заминал в чужбина. Къде, как – не разбрах през годините. Никого не питах, никога не се поинтересувах. Чувствах го като успял, без успехът му да ме интригува. Дори и сега, когато го търся във “Фейсбук”, не изпитвам специална потребност. И все пак ще ви кажа, че всеки път, когато мина случайно край техния блок, поглеждам към балкона на петия етаж. Живее ли още някой от семейството му там? Продадоха ли апартамента? Дали той се връща? Скита ли се нейде из панелната кутийка? Кой ли сега се вре като червейче в кибрит из тази едностайка и дали тя ме помни мен – друго червейче от друга едностайка, което някога пълзеше отдолу на път за игра?

Вие не вярвате, но аз винаги поглеждам към балкона на петия етаж. Аз съм модерен човек, зает, имам работа, семейство, пътувам. Но всеки път поглеждам. Обичам футбола. Имам си любими отбори. Много. От цял свят. Не на всички им преглеждам резултатите, но има три, на които инстинктивно всеки уикенд проверявам мача. Така и с този балкон.

Профилът на Нико е препълнен с приятели, но снимките му са достъпни. Разглеждам, чета, радвам се. Следвал в Италия, срещнал се с българско момиче, оженили се. Виждам децата им, усмихвам им се. Юлия Владов е певица, също известна, направили трио. А кой е третият? О, Боже, Lаch Владов. Lаch!? – та това е бебето Лъчо, малкото братче на Нико, което се роди, докато ние се реехме на люлките и пързалките.

Lаch Владов е строен, хубав, целеустремен. Брат му издава спокойствие, Lаch прилича на път. Има такива хора – гледаш им лицето и виждаш необятен ширнал се път, който трябва да бъде превзет със скорост. Lаch!…  Като в романа на Алек Попов “Черната кутия”. Там единият от героите бе Нед Банов, УБЗГ – Успял Българин Зад Граница. Lаch Владов много приличаше на Нед Банов, УБЗГ.

Гледам снимките, радвам се. Чувствам, вълнувам. Пиша съобщение на Нико, макар да не искам. Знам, че каквото и да му кажа, ще е нелепо любовно, затова и адски отвратително. “Хей, помниш ли кой съм?”, успявам да измъдря. Мразя се, сега трябва да треперя дали и как ще отговори. Чувствам се особено, не знам как.

С Нико ритахме не само на поляната. Веднъж го направихме в хола у тях, аз така се засилих, че счупих стъклена врата на секцията. Изпитах най-големия срам през живота си. Майка ми взе метър и изчисли пораженията, а вечерта, след като родителите на Нико се върнаха и инструктираха, той дотича вкъщи и рече: “Не, няма нищо да плащате, случва се”. Вие сигурно сте забравили какво значи едно дете да има най-добър приятел? Аз ще ви припомня – с Нико си държахме шепичките, когато класът в редичка отиваше към училищния стол; панталоните ни ставаха симетрично зелени след играта на поляната. Помагахме си, състезавахме, завиждахме, търсехме – всичко, каквото правят две малки деца.

Нико не отговори. Всемогъщият Бог Фейсбук вече позволява да видиш кога човекът отсреща е забелязал съобщението ти. Нико го е видял следващата минута. Не отговори.

Да, превърнах се в отритнат любовник. Питам се защо не отговори, мисля си, че все пак може да не е видял съобщението. Ха-ха!, станах за смях в собствените си очи.

Не страдам от чувство за малоценност. Въпреки че останах в България, не се чувствам – НГЗБ (Неуспели гъзове, забити в България). Не му завиждам. Не го потърсих, за да поприказвам с човек, тръгнал “ей от тук”, стигнал “ей там, далеч”. Нищо не исках и нямаше причина да го търся. А сега какво? Малко разочарование, гняв, обида, самоприсмех, обвинение…. От всичко по-малко. Или по много? Чувствам се някак, не знам как.

Не знам защо го потърсих, не знам защо се зарадвах, сега не знам защо ми е гадно.

Писах и на Lach, човекът магистрала. Кротко обясних, че съм съученик на брат му и им предавам много поздрави. Не отговори. И на двамата профилите са достъпни, разглеждам разговорите, статусите, снимките – изглеждат културни, възпитани, умни. Не надути. И въпреки това не отговарят.

Чувствам се леко зле. Царицата логика казва, че единственото обективно в тази история са моето съобщение и липсата на отговор. Всичко друго са мои вредни, досадни, кофти вълнения. Може пък да ми е забравил името, затова да не се сеща? Глупости, малките деца помнят цял живот не само имената на съучениците си, но и дрехите, чантите, несесерите, играчките, работата на родителите.

Започнах леко да обвинявам Нико. Да му се дразня, подозирам. Нямаше причина, ние на практика бяхме нови хора. И все пак моята радост, вълнението, “човекът магистрала” и други изфабрикувани от мен невероятни, но сладки сантименталности, също нямаха причина, нали?

Сега ще ви разкажа за Ванко. Циганчето. Стана дума за магистрали, та да продължим с тях.

Ванко беше мой най-добър приятел в селото на майка ми. Всяко лято прекарвах безгрижни ваканции там. С Ванко, копанарчето, като къртици преобръщахме нивите и житата – борехме се, хапехме, щипехме. Баща ми се чудеше как не хващам кърлежи и въшки. Никога не съм се срамувал от това познанство, не се срамувах и наскоро, когато го видях отново. Ванко все още си живееше в селото, а аз се върнах там след доста години – замалко, за да отразя като журналист поредното рязане на лента на нова българска магистрала.

Върнах се с микрофон, камери, джипове – доволство, придружаващо лъскав министър. Черните очила на журналистите издаваха комфорт, мода, ранг, успешно житейско позициониране. Може да си представите как влияеха на хората в селото. Цялото се бе събрало на мегдана. Познах Ванко. Той не ме видя. Не му се обадих.

Не се чувствах високомерно. Нито отчужден. Нито нелюбопитен. Нито прекалено зает. Но не му се обадих. Питате ме защо. Ще бъда откровен: защото се изплаших, че той, селското циганче, може да иска нещо от мен;защото щеше да ми бъде досадно и изморително да говорим общи приказки; защото не знам дали след разговора щях да бъда в добро настроение. Какво ли щеше да ми донесе той?

Егоистично, нали?

Аз се извинявам за всички тези предразсъдъци, глупости, отвратителни неща, които за миг минаха през главата ми. Този миг е срам на фона на всички прекрасни лета, на великолепните хубави години. Но постъпих така. А Нико? Да му се сърдя ли? Все още?

Миналото може да е призрак. Може да е змия, дявол. А може да е радост, любов. Някакви образи витаят там и аз не съм сигурен дали не носим отхвърлените. Много неща могат да бъдат казани за миналото, всички ще са верни и грешни. Чудя се какъв велик финал да измисля за тази почти неслучила се история, тъй че най-добре да охарактеризирам миналото. Не мога. Знам само, че то, за разлика от бъдещото, е свързано с право на избор. Може да ни сполети, може и не. Имаме право да го изберем или отхвърлим. За бъдещето нямаме.

Влязох в кожата на Нико. Помислих, предположих, оправдах го. Стана ми по-леко. Всичко разбрах. Само едно не ми е ясно. Защо на хора, които са ни наранили, им прощаваме, щом установим, че и ние причиняваме подобни рани? Защо техните вини стават малки, когато разберем, че и ние сме виновни?

Текстът е публикуван в сп. “Жената днес”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s