Синдромът Созопол
Горан Атанасов
– Ееее, това е да живееш на морето, големият кеф е, че можеш да ходиш бос. Ако живеех тук само бос щях да ходя.
– И зимата ли?
– И зимата щях да мачкам бос в снега.
– Вижте смокините! Цели дървета…
Откъс от разговор в малък 20 секунден промеждутък, дочут неволно в късия и тесен калдъръм на една от най- живописните улички в Стария Созопол, наречена поетично “Безкрайна синева”, ме кара да се замисля за връзката на морето с хората. А тя е, предполагам ще се съгласите, главозамайваща. От лични наблюдения знам, че човек, когато е край брега, меко казано се държи нелогично. Това е някакъв странен морски синдром. Има, обаче едно място, където този синдром е по- силен откъдето и да било другаде. Това е синдромът Созопол. За това не бих избързал да поставя автора на уводните думи в тази статия в усмирителна риза. Защо ли? Представете си следното. Идва най- сетне лятото, което хората цяла година са чакали, за което цяла година са работили, притиснати от време, шефове, задръствания, срокове, сметки, проблеми, стрес и от обувките си… И ето, че след тази година са край брега и тук сякаш нещо става. Връхлита ги някаква особена емоция, която някои биха определили като магия. Магията се поражда от богатия на кислород йодиран въздух, от миризмата на водорасли, от крясъка на гларусите, от лодката навътре в безкрайната синева, която виждаш като в мираж, от звука на мощен джет, порещ водата. И надявам се да не е жестоко и нахално, но ако прибавим към тази широка картина тясна калдъръмена уличка, виеща се в неизвестното, прегърната от стари къщи на малък исторически полуостров, обявен за архитектурен резерват, ще разберем защо човекът си сваля обувките и ги плещи такива. Просто той се отпуска.
Уличките в Созопол са къси, тесни и начупени. Те преливат една в друга като притоци на пълноводна река и всички те отвеждат към безкрайните морски простори. Дворовете на къщите сякаш се изливат в улиците, зад дуварите надничат клони отрупани и натежали с големи смокини, които се поклащат от морския бриз. Тук ако си нормален човек не може да не те обземе тиха радост. Старият Созопол лично за мен е най- хубавото място на нашето Черноморие и е може би единственият град, в който винаги съм искал да се изгубя. Да вървя по уличките, да се гмуркам в непознатото и да не знам къде ходя… Просто да ходя. И честно казано винаги успявам да се изгубя.„
Старият град е винаги много различен. Изгубвам се в историята, в миналото му. Опитвам се да си представя как е изглеждал през Античността, после през Средновековието… И така унесен в сладки мисли достигам да края на улица “Морски скали” , където под голямо смокиново дърво възрастни баби варят сладко от смокини, а в този момент докато ти, скъпи приятелю, четеш тези редове бабите, приседнали в сянката на някоя стара къща, го продават на туристите. Емоционален за мен момент, защото като екскурзовод съм водил туристи и спирах точно под това голямо дърво, за да им разкажа за големите зелени смокини в Созопол. Сега ми е смешно, но си спомням с каква особена гордост им говорех легендата за Клеопатра, която обичала да си взима вана с мляко и смокини, които са мощен афродизиак, разбира се… Все едно само в Созопол има зелени големи смокини или пък все едно специално са доставяли на тази зашеметяваща красавица созополски смокини, но май на туристите им беше интересно. Моля ви не бързайте да ме поставяте и мен в усмирителна риза, казах ви за синдрома Созопол. Отивам в края на уличката, където стремглаво скалите се спускат в морето.
Много отдавна няколко парчета земя се отскубнали от сушата и днес ги забелязвам на няколко километра навътре в морето. Голямото парче е остров Св. Иван, където миналото лято професор Казимир Попконстантинов откри част от мощите на Св. Йоан Кръстител Господен. Малкото парче до него е остров Св. Петър. Съвсем до брега някога се отделило и трето парче земя, което носи името Св. Св. Кирик и Юлита, известен остров най- вече с това, че на него е било построено първото “рибарско” училище в България. Историята разказва, че през 1925 г. на острова започнало строителството на рибарско училище за подготовка на професионални кадри и осъвременяване на риболова в Черно море. Същинската идея, обаче, била по друга. По силата на Ньойския договор България нямала право на военноморско училище и за това кадрите от Варна се преместили в Созопол, за да бъдат обучавани за “рибари”. Това е и причината доскоро островът да бъде забранена военна територия. През 1965 г. островът е обявен за паметник на културата и е включен в границите на археологически резерват Старинен Созопол. Св. Кирик е и единственият остров в България, който е свързан с континента посредством вълнолом. Минавам покрай Художествената галерия, разглеждам за не нам кой път галерия “Ласкариди”, етнографския музей и музея на Южната крепостна стена и кула. Вървя по панорамните стълби и гледам красивия малък плаж притихнал между скалите. Синдромът Созопол отново ме разболя. По-миналата година идвах тук всяка сряда с туристите. Екскурзията се казваше “Вечерен Созопол с панорамна разходка с корабче около островите”. Включваше едночасова разходка в Стария град. После разходка по вода на борда на “Св. Никола” и два часа свободно време за индивидуална програма, за биричка с рибка или както аз им казвах: за да почувствате атмосферата. Дали ми липсва? Съвсем честно. Да, липсва ми Созопол. Това е може би единственият град в България, където се чувствам също толкова приятно, колкото и в родна Берковица.
Малки камъчета се забиват в краката ми, но аз продължавам да ходя бос, защото е наистина голям кеф и може би и зимата “ще мачкам бос”. С баща ми си купуваме моряшки фланелки и двамата знаем, че взимаме много повече от обикновена раирана тениска. И двамата искаме да вземем част от Созопол. Мисля, че и той пипна синдрома. Гледаше дълго към полуострова, докато аз натисках педала на газта към един от най- хубавите плажове на Южното Черноморие. Плажът “Смокиня”.
Тайното светилище на Странджа
Горан Атанасов е сценарист на туристически предавания и филми в Bg info channel. Има публикации в „National Geographic“. Обича природата, обикаля страната и качва хора на стоп. Стреми се да бъде добър човек, доколкото е възможно. Пътува и пише, т.е. твори пътеписи 🙂 Фотографира добре, поради което се получават хубави пътеписи с хубави снимки
“Благодаря ти, момче”, казва дядото докато се настанява на задната седалка в колата. Обичам да взимам хора на стоп, не ме питайте защо. Просто така го чувствам. Потегляме от м. Качул (живописна местност в сърцето на Странджа, през която преминава река Велека). Бях тук, за да взема инж. Петко Нанчев, зам.- директор на ПП „Странджа“. Човек, надарен с обаяние и завидна емоционалност, който познава отлично планината, а на всичкото отгоре е и великолепен изпълнител на странджански песни. Отиваме с него до Граматиково, за да поискаме ключа от Гранична полиция за съоръжението, което те наричат Ябълките. Намерението ни е да минем отвъд кльона и да стигнем до древно светилище, дълбоко в Странджа, което местните почитат от хилядолетия и за което вярват, че дарява здраве.
Възрастният дядо, когото качихме на моста на Качул е на 90 г. Запален пчелар, който навремето имал няколко пчелина. Сега останал с 11 кошера, но ги продал на агробизнесмен за по 100 лв на кошер. Бизнесменът искал да събере 500 кошера и да развива търговия с манов мед, който се слави с невероятните си вкусови качества. Кошерите на дядото се намират в Качул, понеже идва зимният сезон той дошъл да ги подхрани със сироп. „Слагам захар и вода 1 към 1. 1 кг захар с 1 л вода. Ако някой кошер умре, няма да ми се плати”, споделя дядото. Вече е възрастен и не може да се грижи за пчелите. Оставяме го на центъра в Граматиково. Благодари отново като слага дясната ръка на сърцето си. Отвръщам: “Е, голяма работа”.“Не, голяма работа е, не всеки спира днешно време. Да си жив и здрав.“ Слиза от колата, премята малката платнена торбичка през рамо и тръгва към вкъщи.
Странджа е изумителна планина. Изглежда на пръв поглед леснодостъпна и често пъти е подценявана, а не бива – коментира Нанчев въпроса ми за ориентирането в планината. Неблагоразумието да тръгнете сами, без водач, в гъстите дипли на планината може да ви струва скъпо. Статистиката е красноречива. Най-много изгубени хора има в Странджа. Мястото, което търсим се намира на метри от турската граница в гърлото на мрачен и влажен каньон. За да достигнем до него от Качул е необходимо да поемем през плетеница от горски пътища. Трудността възниква от дърводобивната индустрия, която прокарва все повече нови трасета в гората. „Планината заприлича на лабиринт. Губят се ориентири. Един път да объркаме, ни стига”, казва Витко, шофьорът на нивата, с която тръгваме. Без високопроходим автомобил е невъзможно да прекосим планината. Пъплим по стръмен планински път и навлизаме много навътре в Странджа. Освен ловците, туристите рядко минават по тези немаркирани и непознати маршрути. Петко Нанчев познава планината на пръсти и ни отвежда на стабилизирания път към Сливарово. Трябва да караме по него няколко километра, след което да се включим по стария път към Кости, да стигнем до портала на граничното съоръжение, да отключим и да продължим зад кльона. След това имаме стръмно спускане към долината на Резовска. Някъде там трябва да оставим колата и да вървим надолу към святото място пеша, с чисти мисли и с празни пластмасови бутилки. Около час и нещо ще отнеме пътя, това са близо 30 км през тесни и неравни планински пътища…
Странджа е свещена планина от незапомнени времена. Хората тук вярват в целебната сила на Всевишния и почитат светци, строят параклиси, одухотворяват природни феномени.
Преди време, още когато посетихме Сливарово, Мария Димиева от парка ми разказа за Св. Марина. От хилядолетия хората я почитат и вярвам, че лечебната й сила е помогнала на страшно много хора. „Св. Марина лекува и дава бебета”, ми каза тя. “На 16- ти срещу 17-ти юли, силно вярващи хора, отиват на Св. Марина и преспиват там“. Мария ми разказа поразителна история, която чула от нейната баба. Момченце на няколко години не можело да говори. Дядо му го завел вечерта в светилището. Пренощували. На сутринта детето казало на дядо си: „Копчето на гърлото ми го няма“.
Витко отключва кльона и преминаваме отвъд. Искам да науча повече за Св. Марина и за чудодейната мощ на това място. Петко Нанчев споделя вълнуващ разказ. Няколко години семейство от Граматиково правили неуспешни опити момичето да зачене. Пробвали какво ли не. Петко им казал да пренощуват на 16-ти срещу 17- ти юли на Св. Марина. Сторили го. Година по-късно около празника на Св. Марина им се родило чудесно момиченце. Нарекли я Марина.
Спираме колата на тесен път и продължаваме пеша през гората. „Мястото е доста тайнствено, загадъчно и силно“, казва Петко, докато ми подава ябълка. Движим се през дъбова и букова гора, а на няма и 5 метра в страни се намира телена ограда. “Това е лъжливо съоръжение”, информира Петко. Направено е с цел бежанците да си помислят, че вече са преминали ограждението и да са спокойни. Обикновено на тази мрежа се поставяли сигнални ракети, така че когато ги закачиш, да се изстрелят и известят за нарушител. Не след дълго ходене стигаме до стръмно дере и вход на пещера. Това е Св. Марина.
Говори се, че Света Марина идва в съня на хората, които вярват в нея, пророкува и дава съвети какво да се направи, за да се спасят вярващите от болести и нещастия. В много от църквите и манастирите, които носят нейното име има лечебни води, особено силни в деня на Света Марина – 17-ти юли. Почитана е като покровителка на брака, водите и Южното Черноморие. Нейният ден е празник и за занаятчиите, които боравят с огън – ковачи, железари, калайджии, медникари и грънчари.
Слизаме внимателно по хлъзгавите стълби и влизаме в пещерата-светилище. „Лековитото аязмо е на тавана“, казва Димиева и сочи с пръст капчиците, които капят от горе, сетне добавя: „Когато тук влезе някой много грешен човек, водата престава да капе“. На пода са поставени отрязани шишета, които събират лековитите капки.
Мария Димиева и Петко Нанчев палят свещички. Петко целува иконата на светицата. Сетне се качваме и сядаме на малък заслон, изграден от парка, да отдъхнем и да хапнем по нещо набързо. „Трябва до половин час да тръгнем”, казва Витко. “Тук много бързо се стъмва и е хубаво да намерим пътя обратно”.
Едно от най-дивите и трудно достъпни места в цяла Странджа е светилището Св. Марина. До него няма информационни табели, няма маркировка. Пътят е дълъг и труден. Без водач няма да го намерите. И въпреки че от парка са поставили GPS- координати, откриването е на практика невъзможно, заради липсата на обхват и смущенията в сателита. Св. Марина продължава да пази своите тайни и да допуска малцина- силно вярващи и посветени, и тук-там някой като мен, воден от неистовия човешки стремеж към непознатото и тайнственото. Стремеж към това да надникнeщ отвъд. Навремето нивите на сливаровци стигали почти до Св. Марина. Ето, че след толкова много години, планината отново е завзела това, което и е принадлежало. Отново го е скрила в гъстите си гори и е забулила тайната. Все повече се убеждавам, че някой неща просто трябва да си останат загадкa и в това е техният смисъл.
Back from Zheravna
Андрей Русев е икономист, любител на природата, пътешественик, съпруг и родител. Най-вече – майстор фотограф. Понякога хваща перото, т.е. клавиатурата, твори пътеписи. Като този от блога му The Digital Rebel. Ако четете и се чудите коя е Роси, то тайната е, че това е съпругата му. Друга тайна няма. Андрей пише в стил свободен, искрено и лично, и може би – симпатично 
Споко, още преди повече от седмица съм се върнал от Жеравна, и все още по един или друг начин ми държи влажно цялата онази почивка. Прекарах си прекрасно – повече от очакванията, които имах преди да замина.
Пътят до Жеравна от Варна е много добър, половината от него е по магистралата, и ако се движих с 130 км.ч., щях сигурно за 2 часа да пристигна. От Омуртаг до Котел шосето е съвсем ново, почти същото важи за отсечката Котел – Жеравна.
Когато пристигнахме в Жеравна уличките ни се сториха като лабиринт, но няколко дена след това познавахме всичко пределно ясно. То и няма как след като избродихме селото от всички посоки.
Домакините на Хаджигергевата къща, Цветан и Стефка, Светла и Живко, които по настоящем са и домакини на Къщата с лозницата, са много гостоприемни хора и както Роси казва – разбират от това, с което са се захванали.
Първата вечер си изкарахме много добре с Роси, очаровани от звездното небе над нас, и пълният мрак, които обхваща Жеравна, когато се стъмни. Мисля, че още от тогава ни запалиха камината, която набързо стопли нашата стая.
На следващата сутрин с Роси се приготвихме да катерим хълмовете, за да си намерим местенце да си направим огън. От един от трите селски магазина си взехме наденица и други продукти и се втурнахме към гората. Лесно намерихме началото на екопътеката към Котел, навлязохме навътре в гората. А тя една готина гора – високи дървета, есенни цветове. Постоянно се спирахме да правим снимки. Малко по късно излязохме от гората с гигантските дървета и закатерихме един хълм, на който имаше метален стълб. Решихме да не слизаме по надолу по пътеката, а да си накладем огън някъде наблизо.
Защо трябва да ни е само хубаво, като може и да ни е зле… Един голям дъждовен облак ни препика приятно, добре че не ни развали огъня. Успяхме да си направим печена на жарава наденица. Милото ми Роси постоянно гледаше огъня да не излезе от огражденията си, въпреки че поставихме доста камъни, така че да не направим белята.
На връщане към Жеаравна пътя ни се стори доста къс, а и избързвахме да се приберем, тъй като се стъмняваше, а и нямахме работа в тъмната гора.
Уморихме се, признавам си.
На следващия ден бях труп. Главоболие. Не бях много на кеф, но търпях някак. С Роси решихме да отидем до езерцето, което се намира в началото на Жеравна. Ама как крякнаха всички жаби в езерото, баси! И след това пълна тишина. Направиха си жабешка мексиканска вълна от кряк-кряк-кряк!
Прибрахме се рано, защото не бях много в кондиция. Даже си легнах към 2130h, като Роси ме навлече да се потя и да разкарам настинката от мен. А тя отиде в механата да ме остави да си почивам. Надрусах се с един Coldrex and Panadol и отцепих. А така ме цепеше тиквата…
На следващата сутрин се събудих до моята поничка, свеж като краставица, хаха! Много обичам да се излежавам върху чардака по време на закуска, а и следобед с биричката, докато ме напича слънце. Мисля, че този ден с Роси се излежавахме цял ден, мързелувахме и гушкахме. Единствено в късния следобед се разходихме малко да набележим още един планински маршрут. А вечерта се заформи Димитровден с едни други гости, плюс домакините. Наляхме се с кайсиева ракия. Да се науча и аз да пия ракия най-сетне!
В четвъртък се повозихме и на кончетата на Ранди Рандев (Rent-a-horse 0885 327 698, 0885 792 925). Аз бях на сиво-бял Мурад, а Роси на нещо като кон – пони Коко. Имаме обща снимка, на която сме като Дон Кихот яхнал Росинант и Санчо Панса, верен зад него на мулето си. Беше приятно да яздиш конче, и да се разхождаш с него из гората!
Петъкът вече къщата почна да се пълни с хора. Ние тогава с Роси хванахме отново горските пътеки и тръгнахме в ляво от селото, към електроразпределителната станция, откъдето има една каменна пътека за някъде си. Преди това обаче разгледахме къщите музеи на Сава Филаретов и на Георги Чорбаджи. Къщата на Йовков така и не отвори докато бяхме в Жеравна.
Та за пътеката – голяма разходка, голямо нещо! Пак се забихме в дън гора. На едно дърво не се сдържах да си оставим инициалите: “РНА и ААР 10 06″ – дано не го е боляло много.
Хапнахме някъде навътре в гората и…. глей как съвсем скоро излязохме на открито и на слънце. Е, нищо, хапнахме на сянка сред падащи листа и пънове!
Като излязохме на откритото пред нас цъфна един оголен хълм, който просто си плачеше да бъде изкачен. Роси каза “не”, но след като проявих възможно най-милия си поглед, я хванах за ръчичка да гоним баира! Изкачихме го! Само ние си знаем след какви премеждия! Беше много красиво, не духаше никакъв вятър, все едно всичко е замряло. И ехото ти се чува поне 7 пъти някъде ей там!
Цялата почивка изкарахме толкова добре,че сега като пиша пускам по една-две въздишки. Не ми се тръгваше в неделя сутрин. Хапнахме палачинки, кафенце с мляко, останалите гости се изнизаха и си тръгнаха. А аз и Роси стоим на масата в механичката, стоим, стоим и стоим. Не ми се тръгваше. Домакините и те свикнаха с нас. Не ни пускаха. Можехме до вечерта да останем, но трябваше да пътувам по светло.
Направихме си прощалните снимки с обещанието пак да дойдем.
Ще отидем ли пак?
Стари думи 