Християнски ли е Западният свят
Ние сме езичници, смята Ерих Фром. Най-висшите ценности в нашия живот са да подчиняваш и експлоатираш. Историята на Европа е история на завоевания, експлоатация, насилие и поробване. Публикуваме откъс от „Да имаш или да бъдеш”, Ерих Фром
Според историческите сведения и по мнението на повечето учени християнизирането на Европа е започнало от Римската империя по времето на император Константин I Велики, след което през VIII в. езичниците в Северна Европа са били покръстени от „Апостола на германците”, Бонифаций, и от други отци на църквата. Но била ли е Европа някога истински християнизирана?
Въпреки че на този въпрос обикновено се отговаря утвърдително, по-задълбоченият анализ показва, че християнизацията на Европа е в значителна степен мистификация; в най-добрия случай би могло да се говори за ограничено покръстване от XII до XVI в. и че векове преди и след този период християнството се приема главно като идеология и повече или по-малко – като подчинение на църквата. Но това не доказва някаква вътрешна промяна, т.е. промяна в структурата на характера; изключение правят само същинските християнски движения.
Мнозина християнски мислители изказват идеи за световна религия или за недогматично християнство; дори идеята за Бог от Библията се поставя под съмнение. Хуманистите от Ренесанса, стоящи както на теологични, така и на антитеологични позиции, в своите утопични и философски учения продължават линията на XIII в. По същество между Късното средновековие („Средновековния ренесанс”) и Зрелия ренесанс няма ясна разделителна линия. За да илюстрирам духа на Ренесанса в неговия апогей и Късния ренесанс, ще цитирам обобщената картина, дадена от Фридрих Б. Артц:
„По отношение на социалните въпроси великите мислители от Средновековието се придържали към мнението, че пред лицето на Бога всички са равни и че и най-нищожният човек е безкрайно ценен. В сферата на икономиката те учели, че трудът възвеличава човешкото достойнство, а не води до неговата деградация, че никой не трябва да бъде подбуждан да действа против собственото си благополучие, и че справедливостта трябва да е принципът при определянето на заплащането и цените. Що се отнася до политиката, те учели, че държавата трябва да се основава на принципите на морала, че законът и правораздаването трябва да са пропити от християнски дух за справедливост и отношенията между управник и управлявани винаги трябва да почиват върху взаимни задължения. Държавата, собствеността и семейството са поверени от Бога на онези, които ги ръководят, и те трябва да служат на божествените цели. Накрая средновековният идеал включвал силната вяра, че всички нации и народи са част от една велика общност. Както казва Гьоте „Над нациите е човечеството”, или както пише в нощта преди екзекуцията си през 1915 г. Едит Кавъл в полето на „Подражание на Христос”: „Само патриотизъм не стига.”
Ако Европа бе продължила в духа на XIII в., ако бе развивала постепенно, но неотклонно научното познание и индивидуализма, сега можехме да се намираме в много по-благоприятна позиция. Разумът обаче започва да се изражда в манипулативен интелект, а индивидуализмът – в егоизъм. Краткият период на християнизация завършва и Европа се връща към своето първоначално езичество.
Но колкото и да се различават верските понятия, един е принципът, който доминира във всяко разклонение на християнството: вярата в Иисус Христос – Спасителя, жертвал живота си от любов към ближните. Той е символът на чистата любов, герой без власт, който не използва сила, който не иска да управлява, който нищо не иска да има. Той е герой на битието, герой, който се раздава на хората, споделяйки с тях всичко, което има. Тези качества някога дълбоко са импонирали на римската беднота, както и на някои от богатите, задушаващи се от собствения си егоизъм. Иисус затрогвал сърцата на хората, въпреки че от интелектуална гледна точка в най-добрия случай може да бъде определен като наивник. Тази вяра в символа на чистата любов спечелила стотици хиляди последователи, мнозина от които променили начина си на живот или самите станали мъченици.
Християнският герой е мъченикът, защото също, както и в еврейската традиция, за висш подвиг се смята да жертваш собствения си живот в името на Бога или на ближните. Мъченикът е пълна противоположност на езическия герой, олицетворен в образи от древногръцката и германската история. Целта на езическите герои е да завладяват, да побеждават, да унищожават, да грабят; смисълът на живота им е гордостта, властта, славата и ненадминатото умение да убиват (Св. Августин сравнява историята на Рим с тази на банда разбойници). Мерилото за доблест у езическия герой е способността да постигне власт и да я отстоява, за него е щастие да загине на бойното поле в мига на победата. „Илиада” на Омир е величествено поетизирано описание на деянията на прославени завоеватели и разбойници. Главното, което характеризира мъченика, е да бъде, да се раздава на ближните и да споделя с тях всичко; докато онова, което характеризира героя, е да притежава, да покорява, да принуждава. (Трябва да добавим, че формирането на езическия герой е свързано с определен период от историческото развитие на обществото, а именно с победата на патриархата над матриархата. Установяването на мъжкото господство е първият акт на завоевание и първото използване на сила с цел експлоатация; във всички патриархални общества този принцип заляга в основата на мъжкия характер.)
Кой от двата непримиримо противоречиви модела на развитие преобладава в Европа? Ако се вгледаме в себе си, в поведението на хората около нас, в днешните политически лидери, ще забележим, че нашите представи за добро и нашите ценности съвпадат с тези у езическия герой. Въпреки влиянието на църквата, цялата история на Европа и Северна Америка е история на завоевания, покоряване и грабителство; най-висшите ценности в нашия живот са: да бъдеш по-силният, да побеждаваш, да подчиняваш другите и да ги експлоатираш. Тези ценности съвпадат с нашия идеал за „мъжественост”: само онзи, който може да се бори и да побеждава, е истински мъж; а онзи, който не използва сила за постигане на целите си, е слаб, т.е. не е никакъв мъж.
Не е нужно да доказваме, че историята на Европа е история на завоевания, експлоатация, насилие и поробване. Почти няма период, раса или класа, които да не се характеризират с такива факти, често включващи геноцид, какъвто е случаят с американските индианци. Не правят изключение дори такива грандиозни религиозни начинания като кръстоносните походи. Дали това поведение е било само външен израз на икономически или политически мотиви, дали са били християни по душа търговците на роби, владетелите на Индия, убийците на индианците, британците, които принудили китайците да отворят земите си за вноса на опиум, подпалвачите на две световни войни и онези, които подготвят следваща? Може би само водачите са хищни варвари, докато мнозинството от хората си остават истински християни? Ако е така, можем да имаме известни основания за оптимизъм. Но за съжаление не е така. Водачите най-често са по-ненаситни от онези, които ги следват, защото за тях и плячката е по-голяма, но те не биха осъществили плановете си, ако стремежът да завладяват и да побеждават не е бил и не продължава да бъде част от социалния характер. Достатъчно е да си припомним неистовото въодушевление, с което хората участват в различни военни конфликти през последните две столетия – охотата, с която милиони се решават на национално самоубийство, за да защитят образа на „най-силна държава”, на „честта” или в името на печалбата. Друг пример: всички сме били свидетели на бесния национализъм, който обединява представителите на една нация, докато наблюдават развоя на състезанията по време на Олимпийските игри, които всъщност са призвани да служат на каузата на мира. Популярността на Олимпийските игри е символичен израз на западното езичество. И днешните олимпиади прославят езическия герой – победителя, най-силния, най-самоуверения, като се абстрахират от комерсиализацията на игрите, характерна за съвременната имитация на древногръцките Олимпийски игри. В християнската култура Олимпийските игри могат да се сравнят с мистериите, посветени на Мъките Христови. Но в такъв случай, защо европейците и американците не се откажат открито от християнството, което не съответства на нашето време? Причините са няколко: религиозната идеология е необходима, за да не изгубят хората дисциплинираността си и да не бъдат застрашени по този начин устоите на обществото. Но има една още по-значима причина: хората, които твърдо вярват, че Христос обича всички и се жертва заради тях, могат да превърнат своята вяра в отчужденото убеждение, че Иисус обича вместо тях. Така те превръщат Иисус в идол и вярата в него замества собствената им любов. Простата, неосъзната докрай мисъл е: „Христос обича вместо нас, ние можем да следваме модела на древногръцкия герой и въпреки това ще бъдем спасени, защото отчуждената „вяра” в Христос замества потребността от подражание на Христос.” Не е нужно да споменавам, че християнската вяра е само жалка маска на собствената ни хищническа нагласа. И все пак аз смятам, че на хората им е така дълбоко присъща потребността да обичат, че вълчите нрави задължително пораждат гузна съвест. Твърдението, че вярваме в любовта, до известна степен ни дава упование и притъпява болката от подсъзнателното чувство на вина, че живеем без любов.
Православният блок на Русия и важността на Украйна
Може ли Русия да формира край себе си обединение между държавите с преобладаващо славянско и източноправославно население? По този въпрос в София в средата на октомври дискутираха учени. Освен българи, участваха и представители на Института за стратегически изследвания при президента Путин. Самюъл Хънтингтън анализира в средата на 90-те години на миналия век предпоставките Москва да образува около себе си политически и икономически блок. Той разглежда и ключовото в този аспект значение на Украйна. Тя, както потвърдиха и проведените преди две седмици избори, е обречена да бъде разделена. Публикуваме части от главата „Русия и нейната „близка чужбина” от книгата „Сблъсъкът на цивилизациите” на Самюъл Хънтингтън
Наследникът на царистката и на комунистическата империя е един цивилизационен блок, който в много отношения е сравним със западния блок в Европа. Намиращата се в неговия център Русия, еквивалент на Франция и Германия, е тясно свързана с един вътрешен кръг, който включва двете предимно славянски православни републики Беларус и Молдова, Казахстан (40% от чието население е руско) и Армеиня – исторически близък съюзник на Русия. В средата на 90-те години всички тези страни имат проруски правителства, дошли на власт като правило чрез избори. Близки, но по-хлабави отношения съществуват между Русия и Грузия (предимно православна) и Украйна (преобладаващо православна), като и двете страни имат и силно развито чувство за национална идентичност и за минала независимост. На православните Балкани Русия има тесни връзки с България, Гърция, Сърбия, Кипър и не толкова тесни с Румъния. Мюсюлманските републики от бившия Съветски съюз си остават силно зависими от Русия както в икономическо отношение, така и в областта на националната си сигурност. За разлика от тях балтийските републики, гравитирайки към силовото поле на Европа, категорично се оттеглиха от руската сфера на влияние.
В основни линии Русия се очертава като лидер на блок, чиято сърцевина е православна, докато окръжаващият буфер е съставен от относително слаби ислямски държави, над които тя доминира в различна степен и които ще се стреми да освободи от влиянието на други сили. Освен това Русия очаква, че светът ще приеме и ще одобри тази система. По думите на Елцин, казани през февруари 1993 г.,чуждите правителства и международните организации трябва да „предоставят на Русия специални пълномощия като гарант на стабилността в бившите региони на Съветския съюз“. Докато Съветският съюз представляваше свръхсила с глобални интереси, Русия е голяма сила, която има регионални и цивилизационни интереси.
Православните страни от бившия Съветски съюз играят първостепенна роля за развитието на кохерентен руски блок в евразийската и в световната политика. По време на разпадането на Съветския съюз и петте споменати страни първоначално поеха в силно националистична посока, подчертавайки повопридобитата си независимост, и се дистанцираха от Москва. Впоследствие съобразяването с икономическите, геоополитическите и културните реалности принуди гласоподавателите в четири от тях да изберат проруски правителства и да подкрепят една проруска политика. Народите от тези страни очакват от Русия поддръжка и закрила. В петата страна, Грузия, военната интервенция на Русия насилствено наложи подобна промяна в позицията на правителството. (..)
След Русия най-многочислеиата и най-значимата бивша съветска република е Украйна. През различни периоди от своята история Украйна е била независима държава. Въпреки това през по-голямата част от модерната епоха тя принадлежи на политическа общност, управлявана от Москва.
Решаващият обрат настъпва през 1654 г., когато водачът на казашки бунт срещу полското владичество Богдан Хмелницки се обрвъзва с клетва за вярност на руския цар срещу подкрепа против поляците. Оттогава до 1991 г., с изключение на кратък период на независимост между 1917 г. и 1920 г., това, което днес наричаме Украйна, в политическо отношение се контролира от Москва. Украйна обаче е страна на разлом, която има две различни култури. Цивилизационната линия на разлома между Запада и православието от векове минава през сърцето на страната. В един или друг момент от миналото западната част на Украйна е съответно част от Полша, Литва и Австроунгарската империя. Голяма част от нейното население принадлежи към униатската църква, която практикува православни ритуали, но признава върховенството на папата. В исторически аспект западните украинци говорят украински език и са категорично националистки настроени. От друга друга страна, населението от източната част е предимно православно и в преобладаващата си част говори руски. В началото на 90-те години руснаците съставляват 22 % от населението на страната, а рускоезичните украинци – 31 %. Обучението на по-голямата част от учениците в основните и средните училища се води на руски. Кримският полуостров е с преобладаващо руско население и е бил част от Руската федерация до 1954 г., когато Хрушчов го предава към Украйна, привидно съобразявайки се със споразумението с Хмелницки от преди 300 години.
Различията между Източна и Западна Украйна се проявяват в нагласите на хората, населяващи двете части на страната. Така например към края на 1992 г. една трета от руснаците в Западна Украйна (в сравнение с едва 10 % в Киев) твърдят, че се чувстват некомфортно от враждебното отношение към тях. (…)
Предвид на това разделение отношенията между Украйна и Русия могат да се развият по един от три възможни начина. В началото на 90-те години между двете страни са налице сериозни проблеми, свързани с ядрените оръжия, Крим, правата на руското население в Украйна, черноморския флот и с икономическите отношения. Мнозина смятаха, че е възможен въоръжен конфликт, което накара някои западни анализатори да заявят, че Западът трябва да подкрепи запазването на ядрения арсенал на Украйна, за да се предотврати евентуална руска агресия. Ако приемем обаче, че цивилизацията има първостепенно значение, прояви на насилие между украинци и руснаци са малко вероятни. Това са два славянски, предимно православни народа, които в течение на векове са имали тесни връзки помежду си и между които смесените бракове са нещо обичайно. Въпреки изострените спорни проблеми и натиска на крайните националисти от двете страни, ръководителите на тези държави работят упорито и в повечето случаи успешно за смекчаване на тези проблеми. Изборът на определено проруски ориентирания президент на Украйна в средата на 90-те години намалява вероятността за сериозен конфликт между тези две държави. Докато на други територии на бившия Съветски съюз мюсюлмани и християни често се сражават помежду си, а между руснаците и балтийските народи е налице голямо напрежение, както и някои сблъсъци, към 1995 г. не се наблюдава практически никакво насилие между руснаци и украинци.
Една втора и доста по-значителна вероятност е Украйна да се разцепи по линията на разлома на две отделни формирования, като източното се слее с Русия. Въпросът за отделянето бе повдигнат за пръв път във връзка с Крим. Населението на Крим, 70 % от което е руско, по време на проведен през декември 1991 г. референдум в голямото си мнозинство подкрепи независимостта на Украйна от Съветския съюз. През май 1992 г. парламентът на Крим също така гласува за независимост от Украйна, след което под натиска на Украйна отмени това решение. Руският парламент обаче гласува за отмяна на връщането на Крим към Украйна от 1954 г. През януари 1994 г. в Крим бе избран президент, чиято кампания мина под лозунга „Единство с Русия“. Това даде основания на някои да зададат въпроса: „Няма ли Крим да се превърне в следващия Нагорни Карабах или в следващата Абхазия?“Отговорът бе категорично „не“, доколкото новият президент на Крим се отметна от вече даденото съгласие да проведе референдум за независимост и вместо това започна преговори с Киев. През май 1994 г. обстановката наново се нажежи, когато парламентът гласува за възстановяване на конституция-та от 1992 г., което на практика означава, че полуостровът става практически независим от Украйна. Наново въздържаността на руските и на украинските лидери обаче не позволи този въпрос да породи насилие, а избирането на проруски настроения Кучма за президент на Украйна два месеца по- късно блокира стремежа за отделяне на Крим.
Тези избори обаче показаха, че е налице възможност за откъсване на западната част от другата Украйна, която все повече и повече се движи в посока към Русия. Някои руснаци вероятно биха посрещнали това с одобрение. Както се изрази един руски генерал: „Украйна, или по-скоро Източна Украйна, ще се завърне при нас след пет, десет или петнайсет години. Западна Украйна да върви по дяволите!““ Подобна остатъчна униатска и прозападно ориентирана Украйна обаче може да стане жизнеспособна само с помощта на силната и ефикасна подкрепа на Запада. Но такава подкрепа би могла да стане реалност само ако отношенията между Запада и Русия сериозно се влошат и заприличат на отношенията от времето на Студената война.
Третият и най-вероятен сценарий предполага, че Украйна ще си остане единна, раздвоена, независима и като цяло тясно ще си сътрудничи с Русия. След като веднъж бъдат разрешени въпросите с ядрените оръжия и военните сили, най-сериозните дългосрочни проблеми ще бъдат икономически, а тяхното разрешаване ще се улесни от повече или по-малко общата култура и от тесните лични връзки. Отношенията между Русия и Украйна са за Източна Европа това, което са отношенията между Франция и Германия за Западна Европа, коментира Джон Морисън. По същия начин, по който френско-германските отношения съставляват ядрото на Европейския съюз, руско-украинските са ядрото, което е значимо за единството в православния свят.
Съзаклятници! Ту на другаря, ту на генерала…
“Искам да ви каза нещо интересно, д-р Борисов. Вие днес прекарахте нова магистрала – магистралата на духа”, обърна се към Бойко Борисов с възторг Чавдар Руменин, директор на Иститута по системно инженерство и роботика на БАН. Повод бяха от 290 хиляди лева, предоставени на 15 септември от държавата на научното звено. Илия Троянов, в книгата си “Кучешки времена. Революцията менте 1989″, разказва за други особености на българската интелигенция. Но преди това ето още от елейните слова към Борисов от същото събитие, изречени от друг професор: “Изведнъж разстоянието, което изминавах за четири-четири и половина часа до Ямбол, аз изминах за 2 часа и 10 минути без да нарушавам закона. Искрено почувствах, че България е направила нещо повече”. А ето и фрагмент е от главата “Последната реч на главния секретар”, в която Троянов описва слово на Тодор Живков пред най-първите интелектуалци. Разговорът е задушевен, в резиденция “Бояна”, Живков описва бъдещите трудности за БКП и очертаващото се време разделно
Въпреки мисловната неяснота и неволната комичност докладът на Живков доказва, че вътре в партията от известно време се дискутира за пътищата и проблемите на предстоящото преустройство, например за либерализацията на икономиката, въвеждането на пазарна икономика, разширяването на пълномощията на Народно събрание, търпимостта към опозиционни елементи като поп Христофор Събев, профсъюзният деец д-р Тренчев или екологичното сдружение Екогласност.
След речта един функционер от Съюза на журналистите, на име Л. Димитров, бързо се изправя.
“Уверявам другаря Живков, че ще вървим заедно, че ще бъдем не само съратници, но и бих казал съзаклятници по този път.”
Иван Хаджийски като творческа личност
На 12 октомври 2012 г. в Троян се състоя научна конференция по повод 105 години от рождението на Иван Хаджийски. Публикуваме словото на проф. Петър-Емил Митев при откриването.
Трудно е да се повярва, че човекът, поставил основите на българската социология, е живял само 37 години. Разбира се, и в науката младостта има своите предимства, дори на ранна младежка възраст могат да се направят крупни открития. Еварист Галоа е бил на 19 години, когато придвижва математиката до нови върхове. Вернер Хайзенберг е на 24, когато създава квантовата механика. Но в единия случай става дума за особено математическо виждане на света, подобно на музикалното ухо в изкуството, а във втория – за евристичен пробив, за осмисляне на натрупан преди това емпиричен материал. Разбира се, Дарвин не би могъл на ранна възраст да изгради своята теория за произхода на видовете. Социологията също се нуждае от продължително натрупване на факти, когато става дума за възпроизвеждане на дългосрочни обществени процеси, нещо, което изисква години творчески труд.
За бащи на социологията се смятат Карл Маркс, Емил Дюркем, Георг Зимел, Вернер Зомбарт и Макс Вебер. Ако животът им беше само 37 години, социологията щеше да има други бащи. За да завършат свои ключови произведения, на Вебер ще му трябват още четири години (за „Протестантската етика и духът на капитализма”), на Зимел – още пет (за „Философия на парите”), на Зомбарт – две (за „Модерният капитализъм”), на Маркс – още дванадесет (за първия том на „Капиталът”), дори на Дюркем, чието акме, подобно на Хаджийски, е третото житейско десетилетие и току що е завършил „Правилата на социологическия метод” ще му бъдат необходими още две години за да ги приложи в класическото изследване на „Самоубийството”.
Тема на нашата конференция е първата книга на Иван Хаджийски. Написал я е на 26 години. Тя дава възможност да видим по още един начин интензивността на неговото творческо развитие. Може да се измери не само с количествена, но и с качествена мяра – с пътя, изминат само за седем години от „Авторитет, достойнство, маска” до „Бит и душевност на нашия народ”. Изключителният биологичен талант, онзи дар от Бога или природата, който притежава Иван Хаджийски, е несъмнен и, разбира се, има основно значение. Но дори по-голям талант може да се разпилее и да остане нереализиран или недореализиран. „Талант”, това е парична единица в Древна Гърция. Може да се върнем към това първично значение чрез още една метафора. В науката и изкуството биологичният „талант” е като една голяма банкнота, която може да се развали на дребни монети и да „изтече” между пръстите, за да се покрият проблемите и удоволствията на всекидневието. Хаджийски е оставил друг пример – вложил е нераздробена цялата стойност на своя талант в научното творчество.
Нека се вгледаме в разликата между двете книги, за да оценим пътя на творческата личност.
„Авторитет, достойнство, маска” е в много голяма степен партийна публицистика, в която комунистическата ангажираност опосредява отношението на автора към действителността.
„Бит и душевност…” е научно изследване, в което отношението към действителността опосредява отношението на автора към комунизма в България. Той е убеден, че – цитирам книгата – „с присадени идеи нравственост не се създава”, а за него присадени са всички западни теории, които отговарят „на други места и на други времена”. Още докато работи върху книгата, Хаджийски споделя в писмо до Димитър Гимиджийски: „Най-интересно ще бъде да се разгледа отражението на новите веяния в този бит – индивидуализмът и комунизмът… Реализация на Пшибишевски в Троян, където до вчера поздравът между мома и ерген се смяташе за прелюбодеяние… Реализация на Уайлд сред недостриганите калпаци и миризма на аргас. Реализация на Ницше върху цървули и в потури. Не по-малко интересна е и втората линия в живота на Троян – комунизираното еснафство”. Във фундаменталния труд на Хаджийски е включена глава „Приключенията на дребния собственик в социалистическите партии”, от която е запазен очеркът „Социализмът в Троян”.
В своята първа книга Хаджийски демонстрира суверенността на учения, неговата независимост от идеологическата доминация, неговото критично мислене и готовност да върви срещу течението.
В „Бит и душевност…” става ясно, че суверенността се отнася и до собствената партийна среда, а критичното мислене – и до идейния комплекс, към който е приобщен.
В днешните, често изострени, обществени дебати понякога се стига до въпроса: може ли един социолог да бъде научно обективен и заедно с това да има политически предпочитания. Лесен начин да се оспори стойността на почти всяко изследване. Има обаче, благодарение на Хаджийски, отговор на този въпрос, който не може да се оспори. Да. И ако далеч не винаги е така, ако се пренасят политически пристрастия в научните резултати – това е, защото въпросът не е само в принципната възможност, но и в индивидуалната съвест.
Вторият акцент, върху който искам да обърна вниманието ви, се отнася до научния метод.
В „Авторитет, достойнство, маска” Хаджийски се изявява като марксист, цитира знаменитото изложение на историческия материализъм на Карл Маркс, прилага го чрез ключовото понятие „буржоазна личност” и чрез демаскирането й.
Несъмнено е, че в книгата има тънки наблюдения и остри заключения, които заслужава да се включат и в разискванията днес. Но като цяло марксисткият метод на Иван Хаджийски в тази негова първа книга изглежда грубо очертан, звучи пропагандно, като че ли се спуска отгоре, от висотата на идеологията.
В „Бит и душевност…” Иван Хаджийски продължава да бъде марксист, но неговият метод е изключително пластичен, адекватен на изследваните факти, незабележим като идейна позиция. Самото заглавие – „Бит и душевност” – е аналог на „Битие – съзнание”. Забележете колко двустранна е връзката, забележете взаимодействието, единството на бита и душевността. Битът е одушевен, а душевността е битийна. Битът и душевността взаимно се проникват, но душевността има и определена автономност, може в една или друга степен да надживее бита, да попадне в нови условия, които я модифицират, но и изкривяват.
В първата от двете книги става дума за буржоазната личност като нещо дадено, съществуващо. Във втората става дума за история, за продуцирането на различни социално-психологически пластове, от които ще произлезе и буржоазната личност. Така се получава забележителният научен резултат, който обезсмъртява името на Иван Хаджийски.
Бих искал да резюмирам поуката от делото на Иван Хаджийски, особено важна за младите учени. Съдържа се в знаменития стих на Данте:
„Следвай своя път и нека хората говорят каквото си искат!”
В първата си книга Хаджийски демонстрира този принцип по отношение на буржоазните личности. Във втората – и по отношение на социалисти и комунисти.
Няма привилегирована партийна гледна точка за наследството на Иван Хаджийски. То принадлежи на науката, на българската наука, на световната наука.
Стари думи 