Носят ли ни култура социалните мрежи?
Диян Божидаров
В средата на миналия век Ерих Фром вижда надежда в меките корици. Те, смята той, ще свалят цената на книгите и ще улеснят популяризирането на идеи за по-човечно и справедливо общество. Фром разглежда книгите с меки корици като достъпен и евтин канал за разпространение на ценности, който би заобиколил традиционните медии.
60 години по-късно традиционните медии наистина са заобиколени, но не чрез меки корици, а екран, клавиатура, мишка. Интернет създаде революция в комуникацията и всеки жител на планетата получи възможност да контактува с всички. В социалните мрежи човек хипотетично може да каже нещо на 7 милиарда, както и да чуе мнението на 7 милиарда гласа. Това и изключителен триумф на достъпността, тъй като от виртуалното пространство може да черпим необятна информация, съответно имаме и алтернативи за информиран избор. Пътят на човечеството в хилядолетната му история е непрестанен стремеж към свобода, от тази гледна точка интернет е благородна технология, която ги доставя в огромни количества.
Но дали този триумф носи човечност, справедливост, култура? Той път към щастието ли е? Защо Фром не говори с надежда за революция в електронното общуване (нали не си мислите, че не е могъл да го предвиди), а все пак за книги? Отговорът го дава той, а и не само – пълноценност, идейност, човешко развитие могат да се постигнат единствено чрез уединение. “То е необходимо преди всичко, за да може човек да се съвземе и освободи от непрекъснатия шум на хорското бъбрене и вмешателство, което пречи на собствените умствени процеси. Ако всички лични данни се преобразуват в публични, преживяванията ще започнат да стават повърхностни и сходни”. Естествено, уединението, осмислянето, автономията на избора, черпенето на информация и превръщането й в знание може да стане най-вече чрез досег с книгата. Хартиена! Миналата година британски (и не само) учени констатираха, че хората по-лесно запомнят и възпроизвеждат информация след контакт с традиционна прелиствана книга, вместо с цифрова.
Но да оставим прелестта на хартиената книга, предполагаща благотворно уединение, и се съсредоточим върху социалните мрежи, форумите. Те са динамични, разпространяват многопосочна информация и обратно – хвърлят човек в “шума на бъбренето и вмешателството”. Няма спор, че тази среда, непозволяваща уединение и продължително осмисляне, все пак разпространява творчество, таланти, добри идеи, които иначе не биха намерили живот (както и инакомислие – интернет разобличи на мига Даниела Пеловска, подставено лице на ГЕРБ при протестите). Но има и негативи, уж известни, които лицемерно се премълчават в публичния дебат, заради страх да не би изразителят им да бъде обвинен в недемократичност.
Отрицателните следствия са много, последните месеци българското общество стана свидетел на някои от тях. Най-напред виртуалната мрежа е прекрасна среда за манипулации, лъжи, разпространението на които често дори е неволно. Стотици небивалици се изписаха за и против АЕЦ “Белене”. Десетки политически интервюта и цитати циркулират в социалните мрежи като актуални, а всъщност са дадени преди години, в други условия и контекст. Ако един проверява истинността им, други девет машинално формират мнение. Какви ти идеи, справедливост, истина в тази среда? Набеденият човек, оня от поговорката, който трябва да доказва, че няма сестра, в днешно време не е жертва на клюката от ухо на ухо, на вестник, на сплетните в заводския и партиен колектив. Той е жертва на статус в “Фейсбук” или съобщение във форумите. Особено в предизборна обстановка.
Трябва да бъде отбелязано и все по-войнстващото безкултурие, низки страсти, липсата на елементарни морални стойности в социалните мрежи. “Фейсбук” и форумите приличат на Париж след Революцията. Нападението на Ахмед Доган, при всичките негативи на личността му, би трябвало да предизвика у нормалния човек боязън, смирение. Видяхме как човек натиска спусък към слепоочието на друг и независимо дали това е атентат, или псевдотакъв, нормалната човешка реакция би трябвало да е учудване, кротък уплах. Вместо това мигновено се появиха злоба, ярост, присмех, изстреляни словесно с агресия, наподобяваща ритниците по Октай Енимехмедов и танците на тълпата покрай френската гилотина от 1879 г.
Възпитателният ефект на социалните мрежи е спорен, още по-рисковано е и придобиването на качествено знание. В тях всеки може да е авторитет, учител, проповедник. Но със съмнителни и непроверими достойнства. В дискусия във “Фейсбук” например мъж, упражняващ престижна интелектуална професия, очевидно и със знания в някакви области, уверяваше хилядите си читатели, че в България не е имало петвековно робство, страната ни била васал на Турция. Разговорът бе част от модерната напоследък дискусия за начина на живот на българите след 1396 г. Трябва да се отбележи, че независимо дали българският народ е бил под робство или не, васал няма как да е бил. Васалитет има само при наличие на държавно устройство и това се знае от всеки шестокласник с успех над 3, но очевидно не от въпросния фейсбук проповедник. Давам този малък пример, защото той онагледява как във виртуалната комуникация се произнасят неща, които са толкова нелепи, че е смешно, жалко и обидно да тръгнеш да ги опровергаваш.
Последните дни ни дадоха пример, как и по важни теми може да се формира псевдознание у милиони хора. След атентатите в Бостън американците в социалните мрежи масово объркаха Чечня с Чехия. На мига се създаде огромно настроение срещу европейската държава, чешкият посланик бе принуден да реагира. После сатирично списание се пошегува, че Сара Пейлин призовала за атака срещу Чехия. Български сайтове и телевизии (предполагам и в чужбина) разпространиха “новината” като сериозна. И ако някой сега тръгне да ограничава проблема до невежите американци или българските медии, то ще му припомня за стотиците небивалици, пускани от шегаджийски сайтове, разпространявани като чиста монета от обикновени български потребители. Тия “шегички” са така написани, че човек с елементарни познания би разбрал недостоверността им. Но хората се хващат.
Невежеството, низките страсти, манипулациите или неволната лъжа – има ги от векове. Но ако до скоро човек ги предаваше само на приятелите си в кръчмата, днес след десет удара по клавиатурата облъчват милиони. Аудиторията няма друго средство за защита, освен да бъде тройно по-будна, да чете, да се информира. Но това няма как да се случи масово. Псевдоистината излиза от кръчмата и покорява света чрез плетеницата на електронния паяк – това е голяма опасна промяна, която социалните мрежи внасят във формите на общуване.
Мнозина приемат социалните мрежи като контрапункт на телевизията. И наистина, при тях сам търсиш източнци, приемаш информация, даваш… Но дали те са алтернатива, или просто по-модерно нейно продължение? Герой на Селинджър казва иронично за жена си: “Чете театралната страница във вестника и гледа телевизия до ослепяване – следователно е интелектуалка!”. Действието се развива във времето, когато телевизията е нова технология и се смята, че внася прекрасни революционни промени в комуникацията. Днес, след доста десетилетия, можем пак да кажем иронично: Интелектуалецът стои до ослепяване в интернет, твори статуси и поддържа блог.
Далеч съм от мисълта, че правото на изразяване, на свободна комуникация, на търсене и разпространяване на информация, осигурявани от интернет, трябва да бъдат ограничавани. Нека всеки ги ползва както си иска. Думата ми е, че те не винаги водят до човечност и култура. В повечето случаи до обратното. Това е разговор не за правата, а за продукта, който се получава при упражняването им. Диалог, който трябва да водим най-вече със себе си.
Obama, Romney, or food on the table
By Michael W. Liset
12 nоvember 2012
So, when it actually came time to vote, the 57.5% turn-out (the lowest of the last three US Presidential elections) should not have come as such a surprise to anyone. Coupled with the strikes against the GOP was a population struggling with the effects of prolonged economic recession, and a lack-luster recovery attributed to a lame duck Congress and a President who couldn’t get it all sown up as he’d promised. All the ingredients were present for voter apathy to hold sway, and when the time came all the hype and bluster seemed to just collapse like a flan in a cupboard.
The fact that President Obama was on the steeper side of the election percentages might, however, have something to do with changing demographics, most notably within the emerging Latino community. When you consider both the growth in the Latino population and the way both candidates’ policies chose to address it, you end up with an obvious result. Where President Obama made significant headway in swaying an already left-leaning majority of Latinos with policies such as „The Dream Act“, Romney chose to maintain the view that self-deportation of illegal immigrants was a viable solution to illegal immigration. This policy in particular left many in the Latino community feeling shunned by the notion that a candidate would propose the manufacturing of an inhospitable climate for immigrants in the hopes that they wouldn’t find what they were looking for and simply show themselves out. This certainly took some Latinos out of the Republican camp, and could possibly have driven others to the polls who might otherwise not have voted. With exit polls posting a 70% Latino majority in favor of the President, we can only speculate as to which of those influences had an effect.
With all the uncertainty that came with the 2012 election, and that continues to hang over the country in its wake, there is another, deeper and still more complex conversation to be had, namely about the viability of sociopolitical reactionism in an increasingly globalized society. To be frank, the Republicans seemed out-of-touch this time around, and there are exit polls to back it up. Not only did President Obama win a second term, and all the satisfaction that will come with seeing through his party’s core policies (clean energy, the healthcare bill, etc.) but a number of other policies were passed contrary to right-wing agendas. In addition to the legalization of Marijuana in both Colorado and Washington State, three states voted in favor of same-sex marriage equality, bringing the total number of States in the the country that allow the practice to nine. Recent polls even show a majority of US citizens (51%) in favor of same-sex marriage. In addition, the latest Rasmussen Reports of likely U.S. Voters shows that 54 percent describe themselves as pro-choice, a stance that directly opposes that of GOP party leaders. With a fast-approaching fiscal cliff and what would appear to be a population bearing left at increasing speeds, the stunned conservatives in Washington are left to guess at what their options are for remaining vital and maintaining ideological integrity in an increasingly inhospitable social climate.
So the question still stands: What, if anything, does the 2012 election result say about the United States, its future, and the opinions of its constituents? While a crestfallen Republican party struggles to find palatable alternatives to emerging trends, it would seem that the election spells vindication for a President and an ideology; but as far as the citizens themselves are concerned, success in politics is useless if it doesn’t help you put food on the table.
Обезлюдяването е процес с корени в миналото. И не винаги е свързан политика и икономика. Първан Симеонов разглежда ретроспективно проблема, служи си с трудовете на изследователи от предишните десетилетия. Той е редовен докторант по политология в СУ „Св. Климент Охридски”, социален изследовател, автор на научни публикации и публикации в периодичния печат. Директор в „ББСС Галъп интернешънъл“, участник в изследователския екип на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски”, ръководен от проф. Петър-Емил Митев.
“Големите проблеми на малкия град”. Така е кръстил статията си Анастас Илиев, когато в края на 60-те години на миналия век обобщава изследване за младите хора в малките градове.
По онова време Анастас Илиев е част от екипа на младежките периодични издания, наред с Филип Панайотов Любен Николов, Константин Господинов, Минчо Семов.
Днес материалът му за малкия град може да се открие в един сборник с червени корици „Социализмът и младежта”. Дава ми го социологът проф. Петър – Емил Митев.
Наглед глуповата е идеята да се преразказва публикация от преди половин век, но не мога да се въздържа. Ще се радвам, ако поне малко повече хора се зачетат в документа за времето.
Без оценки, чист преразказ.
Та през 1965-а и 1966 г. списание „Младеж” прави проучване за миграционните проблеми на младите хора в малките градове. Днес бихме нарекли това медийна анкета. Тя не носи претенцията за представителност, но осигурява широка картина и поле за мислене.
Попитани са 2060 девойки и младежи от 88 града. При две любопитни условия: да са кореняци и да не са учащи, т.е. да са навлезли в реалните проблеми на живота.
Има нещо забавно, а и горчиво иронично в това, че половин век по-късно отново медии тръгват по следите на големите проблеми на малкия град. Този път – по-скоро: на големия проблем с малкото млади хора.
Впрочем, тъкмо в онова време започват изследванията на младежта, които по-късно стават изключително развито в България научно направление, свързано с легендарния Научноизследователски институт за младежта. По-първо – Център за социологически изследвания на младежта. Той се създава едновременно с Института по социология към БАН и води началото си именно от вестник „Народна младеж” и списание „Младеж”.
Но да се върнем към малкия град. През 60-те миграцията вече е огромната тема. През 1967 г. е и първото мащабно младежко изследване в страната на тази тема. Неговите изводи очертават онова, което ще се случи със селата. Което вече се случи със селата.
Какво обаче се случва в онзи момент с малките градове?
Главният процес в малките градове,
отбелязва Анастас Илиев, е включването на населението в промишления цикъл. Накратко: „вносът” на хора от селата и „износът” на хора към града.
Дотук добре, но авторът с горчивина обобщава, че развитието на малките градове изостава от всеобщия прогрес, а младото поколение по-трудно понася характерния за този тип населени места особен социален климат.
Красноречив пасаж: „Никой не може да оспори: малкият град не е чужд на новите творения на техническия прогрес. Киното и телевизията, радиото и моторите са обикновено явление. Някак странно и даже непривично за вековно наслояваната патриархална атмосфера е да се види телевизионна антена, покатерена на стария градски часовник, мерцедес, спрял пред дома на дядо Либен или Дудековата къща, а в дъсчените одаи, които проскърцват от изживяното столетие, да свири магнетофон и да слушаме Рита Павоне, Лили Иванова и Джони Холидей. Странна и непривична е такава симбиоза, но тя е факт и би трябвало да таи в себе си примамливи надежди. Оказва се, че за младото поколение симбиозата е недостатъчна. То има по-реалистични концепции за своето място в живота, което поставя с едно обществено чувство за дълг по-високо от романтичната и спокойна красота, причудливо и властно дали среща на два века и три епохи.”
За справка: в разглежданите малки градове тогава живеят около 20 пъти по-малко хора, отколкото в големите градове. Средната големина на четирите най-големи града е 160 хиляди души, а на 100-те с население до 20 хил. – 8 хил. души
По-малкият мащаб би следвало да улесни комсомола? Не съвсем – той не оправдава надеждите напълно, критикуван е, към него са отправени препоръки.
„Голямото явление чука на вратата” (пише Илиев): младите хора системно напускат, а нови не идват, дори от селата. Добре – идват, но все по-трудно.
Последиците? Най-сериозни – от социално-икономически, но и от политически характер. Накратко: демографско остаряване на малките градове.
Оптимизмът
Малките градове в онзи момент дават един добър – според изследователите – процент на млади хора, които поне в скоро време не смятат да напуснат града и му останат верни. Става дума за 60 на сто от анкетираните. Наистина оптимистично. Ползвана е анонимна анкета, но и стотици разговори, интервюта, преглед на архиви.
Половината от анкетираните казват, че имат възможност да работят по специалността и професията, която им допада. Също половината са доволни от условията за повишаване на образование и култура, включително и самообразованието. Над 50 на сто са и тези, които намират условията за подходящи за „победата на новото, модерното”. Но това са предимно хора с по-ниска възраст и образование, пише Илиев, а следователно: не е ли занижен техният критерий?
По една пета от попитаните млади хора казват, че се самообразоват, че четат предимно художествена литература, че спортуват, че помагат в домакинството. Два проблема се набиват на очи – един от „новото и модерното” и един от „старовремската психика” – увлечението в запалянковщината и навикът на прекаленото занимание с въртокъщничеството.
„Защо живеете в този малък градец?”, питат през 60-те от списание „Младеж”. 72% от попитаните считат, че местожителството се определя от домашно-семейните фактори – тук са родени, тук са родителите, къщата.
„Какво ви харесва тук?” 23,5 на сто – „всичко” (така отговарят предимно семейства с деца, които имат добра работа, имат къща или я строят); 49,8 на сто – „тишината и спокойствието”; 46,2 – „хубавата природа и здравословния климат”.
33% мислят да напуснат малкия град.
Защо – заради не достатъчно добрите битови условия (44 на сто), заради това, че няма достатъчно работа (31,4 на сто), заради липсата на културни развлечения (26,1 на сто), заради липсата на интересна среда (18,5 на сто) и „Останахме без приятели. Изселиха се” – 5,6 на сто.
Мъжете се безпокоят най-много за жилище и жилищни удобства – те са утрешни глави на семейства. И при жените това е водещо притеснение, но следвано плътно от еднообразието.
Какво да направи държавата, за да промените мнението си към малкия град? Попитани са само хората от тази една трета, които мислят за напускане. И отново изпъкват битово-икономическите проблеми – работа и заплащане. После идва сключването на брак – тревога най-вече при девойките. На трето място – жилищният проблем. Той обаче пък не стои в такава степен при девойките.
Авторът обяснява на съвременния (си) читател: девойките се тревожат за брака, за жилището се тревожат родителите им и мъжете им. „Стародавните традиции така гласят” – пише Илиев – „Но много бихме искали едно по-еманципирано и самостоятелно отношение на девойката…”
Дон Кихот се бори с вятърни мелници
Заглавието е взето дословно от статията. Става дума за манталитета на малкия град и „старомодната борба на съвременните еснафлии барони” за „честта” и „морала” на младите.
С болка са изредени случаи и цифри. 60 (!) на сто са единодушни, че условията в малкото градче не помагат за създаване на приятелство и обич между хората.
Пак дословно: „Махленските клюки, мълвата, злъчният поглед, мерзкото сватовство, сведено едва ли не до полусводничество, злите езици и просташката трактовка на всяко невинно обръщение, закачлива усмивка или приятелски жест – ето част от зловещите остатъци от миналото, които отравят обичта и я прокуждат, но заедно с нея прокуждат и много от тези, които искат да я имат, и не по рецептите на миналия век”.
Заедно с използването на служебните отношения, „бездушието” на „бюрократизма”, „жилавия консерватизъм”, всичко това според Анастас Илиев прави от малкия град „приятно еснафско блато”.
Две трети от анкетираните са споделили, че там се гледа с лошо око на модерното облекло, песните, танците, събирането с приятели.
В Асеновград танцова забава създала условия за тревога за „комунистическото възпитание на младежта” (основен термин в младежката политика в онова време – нещо като „гражданското участие на младежта” или както там беше – в днешната псевдополитика за младежта).
В Провадия дори градският комитет на комсомола не могъл да излезе на глава с управителя на местния ресторант – не можело в ресторанта да има младежка забава.
27-годишна млада жена, среден специалист, активен комсомолец, влага в анонимната анкета и писмо „Върнете съпруга ми, който по служба много пътува… (в негово отсъствие) не мога да изляза никъде… всички одумват”
96% от анкетираните млади семейства не танцуват, не знаят модерните танци! В две трети от изследваните градчета в книжарниците не се продават плочи. Повече от половината млади хора не са виждали София. Две десетилетия вече са минали от Втората световна война, припомня Анастас Илиев.
Налага се мащабна работа за преодоляване на „дребнобуржоазните традиции”. Защото: недопустимо е общественото мнение да проявява „глупаво и бездушно отрицание към един справедлив развод, към брак между девойка и разведен или между вдовица и младеж”, а в същото време същото обществено мнение да се отнася с подчертано „благодушие към вечерното „движение” по главната улица – едно не много красиво национално явление, което, според нас, е образец на лениво, колективно и методично прахосване на свободното време по един от най-безполезните от всички известни на човека начини”.
Цялото изследване, обобщено от Илиев, е едно оправдаване на младите, но в едно те не са пощадени (освен „движението по главната”): не се борят достатъчно. Затова
Нещо трябва да се направи
(Отново присвояваме заглавие) Проблемите са ясни – младежта търси работа. Правилна крачка е било постановлението на Министерския съвет за ново райониране на производителните сили. Но всеки малък град трябва да има своя програма – една максимум и една минимум. В нейното изработване трябва да вземе участие и самата младеж.
Повече грижи за бита – жилища, обзавеждане, комунални цехове. По-големи субсидии от държавата към градовете.
Повече места за културен отдих, развлечения, забави, танци. Младежкият дом да стане привлекателен – да има техника в него – местните предприятия могат да помагат. Изпъква необходимостта от помещения за младежки клубове.
„Крайно време е да се разбере, че възпитанието на младежта изисква материална база, по-голяма от боя и четки за лозунги…”
Нужни са условия за приемане на телевизионни програми в малките градове. Радиоуредбите – да имат по-интересни програми. Търговските организации – да доставят модно облекло и мебели, а не залежали стоки – както често се случва. Ревюта за нова мода. Преквалификация на шивачи – да спрат да шият по следвоенни кройки.
* * *
В последните месеци не спират да излизат данни за предполагаемото бъдеще на малките населени места. Наскоро дори ми попадна материал за съвременния живот в малките градове. В един от модните напоследък сайтове за писане.
А преди половин век вече знаехме. Нещо трябва да се направи, пишехме. Дори направихме. Добро или лошо, но не малко.
Години наред България няма политика за равномерно развитие на територията си. За долу-горе еднакъв достъп до качествен живот. Това едва ли е новина.
Новината обаче е, че това вече не е дори и престижно за мислене. Обзалагам се, че ако пусна статията на Анастас Илиев в някой сайт, отдолу ще има коментари със сарказъм. Или в най-добрия случай – умиление.
Не е новина също, че се пръкнаха управленци, които мислят, че животът започва с тях.
Новината е, че скоро животът за част от страната ни може да свърши. Буквално.
Кого не успя да преброи преброяване 2011
Почти 10% от населението на България отказва да посочи етническа принадлежност. В голямата си част това са българи мохамедани. Населението в Родопите, Пиринско и Рила все повече отказва да се самоопроделя като турци. Този извод достига в анализа си Костадин Костадинов. Завършил е Балканистика във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, както и Право, пак там. Зам.-председател на партия ВМРО. Автор е на книги, филми и публицистични материали по въпросите на демографското развитие и националната история
Последното преброяване на населението в България през 2011 г. не се запомни толкова много с резултатите си, колкото със скандалите преди него. Заради наличието на графа “българомохамедани” в пробната електронна преброителна карта тогавашната директорка на Националния статистически институт доц. Мариана Коцева без малко щеше да се прости с поста си. Малко след този случай започнаха предварителните прогнози за очаквания брой на населението и конкретно за циганската част от него. Когато след като излязоха резултатите се оказа, че циганите са намалели драстично (според НСИ), това се превърна в още един скандал, тъй като никой не повярва на официалната статистика и като че ли с това се изчерпа всичко. Преброяването мина и замина, коментарите около него, доколкото ги имаше, лека- полека заглъхнаха и никой не забеляза наличието на серия от много важни маркери за бъдещето на България.
Когато започна преброяването през 2011 г., беше логично да се предположи, че след осемгодишно управление на държавата от страна на ДПС във всички общини с компактно българо-мохамеданско население броят на турците ще се увеличи. За огромна изненада обаче се случи точно обратното. Навсякъде, без изключение, броят на турците спадна рязко. Особено показателно е това явление именно в общините от Западните Родопи, Разложката котловина и Чеча, в които ДПС, турската държава и разнородните ислямски фондации хвърлиха огромни средства и усилия, за да отродят тамошните българи от българската държава и народ. Не всички са се самоопределили като българи, защото една част от тях въобще не са отговорили на въпроса за етническа принадлежност (за първи път преброяването предостави такава възможност). Но в ненормалната ситуация в този край и това е нещо, което да ни радва. Община Якоруда, в която “турското” население през 2001 г. беше 7826 (70.45%), а българското 2580 (23.23%), вече е с 31.34% българи (3364 души) и 38.39% турци (4120 души). С други думи, тук броят на т. нар. турци е спаднал два пъти и от мнозинство те вече са относително малцинство. В общината има и 2400 души, които не са отговорили на въпроса (22.36%), което показва къде всъщност са липсващите турци. Близо 1000 човека са се посочили като българи, докато останалите засега са запазили един вид етнически “неутралитет”. Което на фона на разградения български държавен двор през последните 20 години си е направо добра новина. В съседната община Белица нещата са аналогични – 4737 “турци” през 2001 г. (49.29%) и едва 2215 (22.31%) през 2011 г., докато българите леко се увеличават от 4059 (42.19%) на 4450 (44.82%). Тук броят на неотговорилите е 2500, или 25.18%. Интересни са и резултатите в съседните общини. В Гърмен “турците” са намалели от 4529 (30.33%) през 2001 г. на 1774 (11.84), или почти три пъти! Аналогично е положението в Сатовча (от 17.90% на 5.06%), Хаджидимово (от 17.64% на 6.09%), Велинград (от 11.86% на 3.78%) и др. Същевременно част от тези общини са едни от последните с естествен прираст на територията на републиката, така че и дума не може да става за намаляване на населението по естествен път. Очевидно то просто се е преразпределило. Тъй като промяна в държавната политика спрямо тези български области и тяхното население няма, логично е да се потърси причината за това своеобразно ново възраждане на българите мохамедани. Обяснението може би е в дейността на една неправителствена обществена организация – Фондация “Българска памет” начело с д-р Милен Врабевски. Тя залага на културно-просветната дейност с тази подробност, че основното ударение пада на работата с младите хора. Отвореният от фондацията през 2008 г. младежки център в Якоруда успява само за 3 години да пребори чуждите влияния, да възвърне българското самочувствие в голяма част от местните хора и да им покаже, че ако държавата ги е забравила, то техните сънародници от другите части на страната не са. Нека сравним данните от Западните Родопи с тези от източната част на планината, където фондацията засега не работи. И тук се наблюдава намаляване на “турското” население, съпроводено обаче и с намаляване на българското. В Ардино “турците” намаляват от 8764 (64.21%) през 2001 г. на 6585 (56.90%) през 2011 г. За същия период намалението за Момчилград е от 81.54% на 74.08%, а за Кирково от 52.81% на 46.25%. Спадът е такъв, че за първи път в историята на Кърджалийска област в две от общините т. нар. турци официално не са мнозинство – Кърджали и Кирково. По тези места обаче натискът на ДПС не среща противодействие и българите също намаляват и тук се крие вторият маркер в преброяването.
Една огромна част от населението просто не се самоопределя. За страната това са 683 590 души, или средно 9.28%. В общините с население от българи мохамедани, управлявани от ДПС, обаче процентът е в пъти по-висок – Сатовча (42.05%), Гърмен (25.39%), Хаджидимово (21.10%), Ардино (20.04%), Кирково (25.17%), Крумовград (15.69%) и т. н. Не е така с други общини, в които такова население липсва – например в съседната на Ардино Черноочене едва 4.75% не са отговорили на въпроса за етнически произход. Което рязко контрастира със с. Чакаларово, общ. Кирково, в същата област, където от 1355 жители на селото едва 285 са се самоопределили (апропо, от тях 272 като българи).
Третият важен маркер на преброяване 2011 е, че броят на турците е много завишен. Официално те са 588 318, но реално са доста по-малко. Не е невъзможно да се определи точният им брой, макар и да е доста трудно, но ако се премахнат турчеещите се цигани, татари и българи (мюсюлмани), както и тези, които постоянно живеят и работят в чужбина (най-вече в Турция), ще се окаже, че едва ли в България живеят повече от 400 000 турци. Което от своя страна обяснява и натиска на ДПС върху българите мохамедани, които между другото наред с циганите са двете, демографски най-бързо възпроизвеждащи се групи от населението.
Статистиката пропусна да направи тези изводи, което не означава, че процесите са спрели. С пасивността на българската държава и активната позиция на ДПС в страната ни се случва нещо уникално – едно малцинство се опитва да асимилира мнозинството. Засега неуспешно, но е факт, че 134 години след Освобождението в България има българи, които се страхуват да се запишат като българи и предпочитат да бъдат българи под прикритие.
Тъжната история на едно село с нова магистрала
В средата на церемонията момиче – едно от ония, които обличат народна носия и държат лентата – припадна. Пребледня, олюля се, тежките гости се втурнаха да й помагат. Фоторепортерите се засуетиха (някои не публикуваха снимките, с което застанаха от страната на морала), Павлова тръгна да вика линейка. Подвикна на близкия полицай да звънне на Спешна помощ. Чиновник от Долни чифлик (общинския център) грабна попския здравец и тръгна да ръси детето. Ръце, през които в последните години минаха милиони евро, а част от тях ги заделиха в джобове, понесоха момичето. Не от куртоазия, а от човещина, състрадателност.
Разказвам тази история, за да се види, че тя е човешка, не политическа. Момичето се свести, усмихна се, пошегува се, оказа се, че инцидентът просто е съвпадение. Времето не бе горещо, девойките с лентата и погачата, които висят по мегдани с часове в очакване на високите гости, този път били строени малко преди церемонията. И аз нямаше да я разказвам, ако Павлова не се бе втурнала да вика линейка. Знае ли тя за колко време идва линейката там? Има ли представа, че хора умират в очакване на линейка? Тя съвсем добронамерено искаше да намери медицинска помощ, но знае ли точно какво поиска?
Думите на Павлова не ме ядосаха, те ме натъжиха. Гроздьово е селото на моята майка и аз знам защо съм тъжен. Не защото сега линейката стига бавно, а през комунизма идваше бързо. И в двата случая закъсняваше. Тъжен съм, защото Павлова шие магистрални гоблени върху нищото. Конците са прекрасни, свежи, но под тях няма плат. Липсваща линейка препуска по път, вдигнат над бездна без опори. Павлова не е виновна, но добронамереното й незнание отприщва чувството за безнадеждност.
Гроздьово се намира в долината на Камчия, под ридовете на Източна Стара планина. Селото никога не е било богато, в 40-те години на миналия век дава партизани. Следват колективизация, ТКЗС, АПК. През 60-те години има много млади хора, организират се забави, кинопрожекции. Многолюдни класове завършват в училището. Модерността в селата обаче винаги е кът. Младите искат да стъпват върху тротоар вместо в локви, да се учат, развиват. Механизацията прави селската работна ръка ненужна, заводи са построени край Варна и Девня. Почва изселване.
20 години по-късно в Гроздьово все още има много хора. Но те са като камъни, застанали срещу буйния поток. Старите са най-стабилни и не мръдват, докато не умрат. Синовете им вече са в града. Както и най-младите семейства. Лятото е пълно с деца, те карат ваканцията при бабите си. Родителите също са с тях. Заводски автобуси ги возят всеки ден до цеховете във Варна, Девня, Белослав. Влаковете са пълни, междуградският транспорт прави няколко курса дневно. Наблизо има и тухларна фабрика. Както и овошки, засадени из цялата Камчийска долина.
През 90-те години настанаха т.нар. промени. Оживлението спадна, колективизацията бе сменена от индивидуализация, т.е. от реституция и приватизация. Старите постепенно измряха, младите влязоха в средната възраст, изцяло като граждани. Бившата средна възраст се подпря на бастун. Всички продадоха къщи, земи, купиха гарсониери, остъклиха балкони. Нямаше какво да правят в това отдалечено на 60 километра село. Тухларната фабрика бе ликвидирана и буквално обезкостена от цигани. Заводът в Белослав бе взривен, за да не се пречкат сградите. Девненските предприятия работят наполовина, автобусите не вървят, жп гарата затвори. Овошките бяха изсечени (в последните години пак тръгна възстановяването им).
Порасналите деца се връщат само ако някой случайно като Павлова ги отведе там. Новите въобще не подозират за съществуването на селото. Обществен транспорт ли? Съвсем сериозно мисля, че той става по-малко нужен с атомизирането на хората и затварянето им в автомобили.
Сега някоя и друга остатъчна баба слушаше Павлова. Малко младежи, деца, работници от пътната поддръжка, роми. Винаги в селото са живели българи, турци и цигани. Днес възрастните жени разказват, че българската махала е бурен.
На фона на други села Гроздьово съвсем не е за окайване. Все пак има училище, турската общност – задружни и работливи хора, го поддържа. Има и малко български млади семейства. Колкото мили и прекрасни да са тези хора, те не стигат, за да дадат бъдеще на селището. Мечтата им е да заминат – по същия нов път. Все пак някой ще препуска и в обратна посока. Наблизо е дивечовъдната станция „Шерба“, богати чужденци идват и стрелят животни. Имам роднини в този край. Винаги когато пиша за него, те искат да възпея трудолюбието, гостоприемството, да спомена героите, да разкажа за придобивките. Също като Павлова. Не го правя, заради което им се извинявам. И знам, че когато и най-дебелокожият управник отиде при тях, наговори им най-протоколните и натруфени глупости, те се радват. Защото той хвали живота им. Това е техният живот, те имат право на тази радост и надежда.
Някъде след възродителния процес в Гроздьово пристигна Тодор Живков. Ако Бате е чакан с часове, то висенето за Тато бе цял ден. От сутринта мегданът бе пълен с народ – българи, цигани и турци играеха хоро в трепетно очакване. Живков пристигна вечерта и аз не знам дали хорото бе радостно, или хората бяха накарани насила да играят. По-скоро първото, защото не бях забелязал второто. Не забелязах и сега някой насила да аплодира Павлова. Тодор Живков просто се покачи по стълби, на път към ресторант, обърна се и помаха. Толкова. Но хората бяха щастливи, махането бе като топли думи на Павлова или ръкостискане на Бойко.
Затова знам, че тържествените церемонии имат смисъл. Имат за местните хора, а не поради европейските изисквания, както глуповато каза Павлова на бабите. Смисъл имат и хубавите нови пътища, дори трябва да искаме от правителството повече и по-безопасни. Но не виждам прогрес, защото за него е нужно бъдеще с хоризонт. А напред е само тъма, мъждука като ориентир единствено отреченото и все по-далечно минало. И проблемът не е само в изоставането на регионите, в преселването, в „небалансираното развитие“, както казваме, напудрено. А в общото човешко количество. За четвърт век България намаля с почти 2 милиона души, това са 20% от населението. Няколко града са пълни, всичко друго е празно. 20-те процента са емигрирали или умрели, без на тяхно място да се родят нови. Това е трагедия, която изпразва пространства, осиротява души. И май щеше да се случи, независимо дали пътят, който откри Павлова, бе разбит преди това, или бе останал завинаги цял.
Разговарях с шефката на Спешната помощ във Варненска област Мая Рашева. Исках да разбера дали през комунизма повече линейки са бродели из този край. В момента два екипа и две линейки обслужвали цялата община Долни чифлик, състояща се от 20 000 души, 17 селища и доста туристи в курортите лятото. През комунизма екипите пак били толкова. Рашева сподели, че родителите й живеели в гранично отдалечено село и просто за някои неща трябва да се надяваме на късмета.
Лиляна Павлова ливна менчето, след като девойката с носията се съвзе. „За кадем“, поясни тя. Прави са. Някои неща се случват обективно, за други се иска късмет.Текстът е публикуван във в. „Сега“ на 17 август 2012 г.
Между камбаната и мюезина
Странджа е магична планина. Странна е – с кървищата на историята, с дъхът на дъб и бук, с равното зелено море пред взора. Диян Божидаров раказва истории от този край. Освен инициатор на този сайт, той е журналист във в. “Сега”, с многобройни коментари по политически и социални теми. Магистър по икономика, обявен за Кореспондент на 2010 г. от Съюза на българските журналисти
Наш екип пътува към Странджа. Питам се по пътя какво е изключителното на този изключителен край. Може би широколистното зелено море, свършващо в синьото. И двете дават простор. Странджа е планина, над която взорът полита.
Този край е бил винаги разделен. С кървищата на историята, особеностите на географията, кльона и браздата. По тези земи е имало животи, които не могат да се преразкажат. През Илинденско-Преображенското въстание селяните се организират в смъртни чети, дават обет да се бият докрай. Поп ги опява предварително.
Странджа бе границата между нова България и стара Турция, между Варшавския договор и НАТО, съветския социалистически блок и вражеския му капитализъм. Днес е южната порта на ЕС, през която Турция се надява да влезе. И винаги е била граница между църковната камбана и минарето на мюезина.
Днешните проблеми са ясни – бедност, която обхваща и други краища на България, стремително обезлюдяване, пътища, които страната ни трябва да направи поради международно им значение. За Странджа българите все повече говорят като за екзотична дестинация – да отидат там, да се порадват на природата, паметниците, да си заминат. А прекрасните странджански къщи с високия каменен зид, а послe дървото над тях, плачат.
В Странджа се срещнахме с различни хора. Не бяха много, защото хората по принцип са малко. Всеки сподели различна история, която трудно може да се свърже с другите. Но това е пъзел, който не е важно да бъде нареден. Важното е, че го има. Всяка негова частица диша, пулсира и пълни с живот спаружените ни от “модерното” всекидневие дробове.
Защо от камък?
Село Бяла вода се намира в средата на пътя между Бургас и Малко Търново, стига се по разклона за село Визица. Някога се е намирало в ниска местност, наречена Градище, сега е разпиляно по няколко хълма.
На “площада” ни среща кметският наместник Иван Жеков и веднага разпознава, че сме журналисти. Нищо не крие. Води ни в местната църквичка. Показва старите икони и казва, че им търси реставратори. Дошли те и съобщили, че най-старата не могат да оправят. Тя е на няколкостотин години, никой не знае колко точно. Изобразява свети Константин и Елена.
Църквичката се казва “Свети пророк Илия” и е архитектурен паметник. Строена е през 1863 г., полувкопана. Зидовете й са от ломен камък, подът е покрит с антични тухли. На нейно място е имало древен храм с оброчен надпис на Херакъл. А олтарната маса е от камък. Бай Иван ни пита – защо от камък. Ние гадаем: защото това е Божият престол, самата църква е каменна и т.н. Но бай Иван продължава: “Ясно, но защо точно от камък?”. Ние се предаваме, искаме да знаем причината, но той казва, че сме млади и сами трябва да разберем. Четял Библията, преразказана от Пърл Бък. Там всичко било написано, ние също трябвало да я прочетем.
66-годишният бай Иван говори и за робството. Разправя, че до нападенията на черкези българите по този край са си живели като царе. Дядо му, който стигнал до 104-годишна възраст, имал следната приказка: “Турско саге, български живот”. В превод това е нещо като идеал – българин да си, а турчин да ти е съдия. Всъщност бай Иван е прав, тъй като тези места са били хас, т.е. султанска област, в която християните се трудят за благото на всемогъщия османски владетел. Никой не смеел да ги закача. Но щастието свършва през XIX век, когато почват нападенията на черкези и башибозуци. Главорезите плячкосвали селата в долините, за да не ги види турската власт. Затуй и селяните се местят от ниското върху баирите.
Иначе в Бяла вода живеят 33-ма души, а безработицата е нула процента. В трудоспособна възраст са трима души – единият завежда пощата, вторият има магазин, третият прекопава градинките за 130 лв. Това е Цигането, мъж, роден през 1966 г., който е най-младият жител на селото. “Ей, измете ли? Браво, отивай да почиваш, ама май пак си дръпнал”, подвиква шеговито бай Иван. Цигането много пиел.
В Бяла вода хляб се носи два пъти в седмицата, пенсионерите разчитат на благоволението на Дянков, имало и частно животновъдно стопанство, в което се трудили 6-7 местни, но в кризата затворило. Зимата била люта, снегът – до колене, но машините на община Малко Търново почиствали пътищата. “Най-много два дни да останем затворени”, казва бай Иван. “Че малко ли са?”, питаме ние. “Е, какво му е, на сняг всеки се радва”, казва Иван. Той пак се шегува, но ние не знаем дали наистина се шегува. В Странджа не срещнахме човек, който се оплаква от живота.
А бай Иван бил някога тираджия, живеел в града, върнал се на село, защото му харесва, а и да помага на двамата синове. Единият бил полицай, другият се занимавал със строителство, ама кризата го попарила. Попарващи са и цифрите – преди 40 години в Бяла вода са живеели към 300 души, с всяко десетилетие преди това намалявали със стотина.
За самодивите – от първа ръка
Странджа е магична планина, тук човек не разсъждава с ума, а с кожата. Тръпки лазят върху нас, настръхваме, сякаш вятър духа, а не духа. В планината има десетки свещени места, хората предават легенди, видения. С нас е етнографът Росен Гацин, който изследва вярата в демонични същества. От години се е посветил на тази дейност, сега разговаря с местните люде. “Край с. Граничар (по на юг – бел. авт.) има местност Самодивска поляна , където се наблюдавала т.нар. самодивска сватба, този мотив се среща на много места в България. Според хората се е чувала гайда, която не е свирела “на весело” като на сватба, а е свирила “тежко”. След самодивите имало и един мъж, който е бил гайдарджия”, констатира чутото Гацин.
Предаваме разказа пред него на баба М.И. Поради характера на темата го цитираме почти дословно и запазваме бабата анонимна. Тя е под 70-годишна възраст:
“За самодивите съм свидетел. Учих в Грудово, вървяхме пеш до там и в три часа тръгваме, с баща ми. До гробището на триста метра от там има “самодивска поляна” – всичко наоколо е гора, а там вечно трева няма. Веднъж баща ми ме чака и минаваме от там, татко ми вика да не се изплаша. Казват, че в 12 часа се чува гайда, хоро играят. Гласовете ги чухме – гайда свири, играят, но не минахме точно от там, диаметър да има десет метра. С ушите си го чух, но не като нашите гайди, а едно тежко – дълин, дълин, дълин… Баба ми, която умря на 108 г., викаше – самодивата е като сянка, без душичка. Такива стават момичета, които не са опеяни и прележани (пазени – бел. авт.)”.
Етнографът Гацин продължава със събраната информация: “Местните вярват и в зли духове, които обитавали домовете. Причината за поява на такъв нечист дух хората обясняват с раждането на жена, която не е била женена, и последвалото убийство на незаконното дете, такова дете бивало заравяно в мазето на къщата. Неговата душа се превръщала в “дух”, който тормозел обитателите на дома”. Вярванията според Гацин са резултат от невероятното чувство на човек за вечност и непреходност. “Човекът, възприемащ себе си като космос и център на света, търси обяснение на всяко природно действие, на болестите и бедствията, които не може да контролира. Именно заради това Азът насища пространството с демонични същества, които до определена степен са били медиатори между този и другия свят, където според колективната народна памет се намират мъртвите предци”, коментира Гацин.
Бебето на Странджа
Бай Иван бърза да разбърка джибрите, а ние тъкмо ще тръгваме. И ни съобщава, че селото си има бебе. На шест месеца, холандче. Родителите му се занимавали “с екологията”.
Къщата на холандците е на края. Нито хубава, нито лоша, но в двора цари безпорядък от бои, кофи, изолационни материали. Те не показват толкова строителен размах, колкото неумението на собственика да ги подреди. Посреща ни приличен холандец, казва, че много се радва да ни види, но не може да ни отдели и минута, тъй като стяга семейството за отпътуване. Все пак разбираме, че ще си заминат от Бяла вода заради невъзможност да гледат детето тук. Ще се заселят във великотърновско село, където имало възможност. Мъжът, когото ние в бързината кръстихме Ханс, обясни, че не се занимава с екология, а с уебдизайн. От три години бил в Странджа, харесвал природата. Докато нахвърляше перфектен български, ние заподозряхме Ханс в хипария. И още един извод, този път категоричен и потвърден от срещи с други чужденци из България: тези хора не приемат никого при случайни срещи и са ужасни в грижата за собствените си дворове.
А кога българче се е раждало в Бяла вода, историята не помни, защото се е случило много отдавна.
“Абе, момчета, кога туркиня е раждала тук деца?”
Село Сливарово е на самата граница. Зад стария кльон, до самата Резовска река. В България си, но и в гори тилилейски. Камък да хвърлиш, пада в Турция. Но човек тук не мисли много за държави. Той мисли, че планината е една, гората е майка на всички, реката им дава живот, а тесните склонове са покрив. Тук дишаш природа, а баба Мара, кметският наместник на Сливарово, разправя, че идват хора да се лекуват и на първия ден хвърлят хапчетата.
Но размислите за ненужните държави и величието на природата са на първо време. Склоновете от двете страни на реката са еднакви и притискат задушевно гръдта на туриста. От единия обаче се чува пеенето на мюезина, от другия – звънът на камбаните. “Тъй си живеем – те пеят, ние бием камбаните”, казва баба Мара. А в Сливарово има църква, параклис, пещерата светилище Света Марина е тук. Камбаните бият силно.
В Сливарово живеят 11 души. Откъм турския баир също има селце. Това е Караджадая (Цикнихор е българското му име), с четирима жители. Баба Мара говори много сърдечно за хората отсреща. Виждали са се, говорили си на български. “Те знаят, че са българи, че коренът им е наш, а и може ли да е различно? Всичко е било българско навремето, оттатък баира, надолу, към Лозенград – всичко българско”, реди баба Мара. “Ето, аз гледам всеки ден майчините си ниви отсреща”, казва тя и сочи турския баир.
Който знае историята, ще потвърди повечето думи на баба Мара. И все пак ние я питаме дали хората от другия хълм потвърждават, че са българи. Тя отговаря, че мълчат.
Баба Мара е живяла на много места, родом е от Сливарово, връща се тук на стари години. Работила е в обредния дом в Момчилград. И без да я питаме, почва да говори за възродителния процес. “Абе, какви невероятни неща се приказват днес! Вие знаете ли какво беше? – идва младото момиче и вика: – Не искам повече да съм Хатидже, искам българско име. Но тихо, баба да не чуе. Радваха се, за младите бе празник, те се срамуваха, че нямат български имена. Старите се мръщеха, държаха младите изкъсо. Заедно бяхме по празниците, уважавахме се – те на нашите, ние на техните. Истината трябва да се знае цялата”, разправя баба Мара.
Къщите в Сливарово са достоен обект за всяка рисунка или фотография. Красива, но и тъжна. При липсата на хора растителността постепенно поглъща сътвореното от човека, пълзи по камък и греди, но духът остава. Пред всяка обитавана къща в Сливарово е забито българското знаме.
Ние можем само да гадаем какъв е бил животът 45 години в това село, зад кльона. Как се е влизало, излизало, може ли въобще човек да съществува нормално и да гледа деца там. 650 души е било населението през 50-те години, те поради буквално военната обстановка се изнасят. Баба Мара жали за заставите, охраната, но не пропуска и факта, че комунистите са щели да избият около 9 септември нейни близки, преди да успеят да избягат.
Тя знае много истории. И за турските гонения от началото на миналия век, за трагичните съдби, но все някога спира да говори за политика. И го обръща на природа. “За мен Бургас не е най-добрият град за живеене. Бях там, знам го, не е. Идва оня ден Дичо, певеца. Викам му: абе, Диче, как живеете в тия градове? Тук е животът. Вярно, с хляба сме зле. Носят го два дни в седмицата, докато дойде доставката, старият мухлясва. А знаете ли защо мухлясва? Пълен е с боклуци. Светът полудя, това живот ли е, който се живее?”, реди баба Мара, докато готви зимнината. Черпи ни със сирене с мляко от кози и овце.
Животинките са по-надолу, по баира към Резовска река, гледа ги мъжът на баба Мара. Те са единствените пазители на границата. Той е бивш военен, с висок чин и длъжност, отдавна прехвърлил 80-те. Таи обида към политиците, съжалява, че държавата ни днес е разграден двор, но не иска да разгласява защо. Пред този мъж навремето са треперели чужди и свои. Днес е съсухрен, съборен, но не от старостта, а от неправдите. Не иска да бъде сниман. Представям си го на снимка: стегнат, спретнат, безупречно чист, както някога е било. Снимали са се тъй, че като грабнеш фотографията, да козируваш. А днес…
Няма нужда този човек да ни разказва колко съборена е българската държава. Кльонът е разбит, караулното е почти разрушено. Близкият турски пост също бил свален, но никой не съборил вишката. А ние… Звездец навремето всяваше ужас в мъжката част от населението. Днес пак е ужас, човек просто трябва да погледне оглозганите от роми стари военни блокове.
По пътя обратно Странджа е все така необятна, зеленото море издава мъдро спокойствие, в пазвите му, чуваме, се заселват екокомуни. Минаваме край Граматиково, селото с невижданите за планината 382 жители е направо като столица. Високи къщи, спретнато. Децата в него всеки ден пътуват 45 километра до училището в Малко Търново.
Мои познати от Средец (бивше Грудово) разказаха следната история тези дни. Видели нови фермери в района, които копаели, орали, грижели се за земята. Млади хора били и моите приятели се зарадвали – ето, младите се връщат към земята, работят, не ги мързи. Отишли да се запознаят. Били французи.
Статията е публикувана във в. “Сега” на 24 септември 2012 г.
Стари думи 